Бежанците и ние: четири възможни стъпки

Анализ на Татяна Ваксберг:

Междувременно стана ясно, че правителството работи над стратегия за интеграция на бежанците - едно може би уместно начинание, но не и практическо решение за конкретния момент. А страната има нужда именно от спешни мерки, които да проработят в краткосрочен план.

Ако си я признаем на глас такава, каквато е, задачата, пред която сме изправени, звучи направо комично: да стане така, че българите да приемат бежанците в болниците, училищата и на пазара на труда, като за целта забравят своите омраза, страх и неосведоменост, които са им пречили да го направят до този момент.

Това, разбира се, не може да се постигне дори за години, а проблемът в България е свръхспешен и трябва да бъде решен в рамките на броени дни. Именно днес децата не могат да отидат на училище, а родителите им не могат да си открият банкова сметка, нито да отидат на лекар. Нищо, че имат статут. Още години можем да обясняваме кой точно е по-виновен за всичко това - мързеливите институции, безотговорните политици, ширещата се сред населението ксенофобия, генералната нечовечност, генералната неграмотност или всичко накуп. Но ако търсим практически решения, работещи днес, ето няколко, почерпени от чуждестранния опит:

Първо: информация и съпричастност

Жителите на Розово и на Калище може и да показаха най-уродливата страна на българските нагласи към чужденци в беда, но в същото време няма как да твърдим, че са били особено подпомагани в изграждането на други нагласи. До този момент няма нито един кмет, министър или депутат, който да е дал някакъв пример за съпричастност към проблемите на бежанците. Можеха, например, да отидат в бежанския лагер или в наетия от бежанците апартамент, където да ги попитат как живеят, кой учи децата им да пишат или какво имат за обяд. А после можеха да разкажат чутото и видяното на българската аудитория. Колкото и несъстоятелни да са много от българските политици, сред тях има и такива, които умеят да общуват и после да обясняват сложни неща на прост език пред медиите.

Не се е чуло и за звезда с авторитет пред мнозинството българи, която да е направила нещо подобно, макар че по принцип отстояването на права и каузи е поведение, което обикновено извежда звездите в нова, още по-голяма орбита. Вярно, по-добре е каузите да се отстояват със замаха на Ема Уотсън в речта ѝ за феминизма или поне с плама на Леонардо ди Каприо, който предупреждава за опасността от глобалното затопляне. Но местните звезди понякога могат да бъдат по-убедителни и от най-големите величия на световния шоу бизнес.

Второ: прокуратура и съпричастност

Бежанците с легален статут имат всички права, с които разполагат и българските граждани. Прогонването им от училище, село, болница или банка е класически случай на дискриминация, който би трябвало моментално да привлече вниманието на съдебните власти. В последното десетилетие прокурорите бяха основателно обвинявани в провеждането на зрелищни арести и завеждането на бомбастични дела, които са програмирани да не стигнат доникъде. Но на битово ниво тези арести изпратиха сигнал, че има власти, способни да идентифицират престъплението като престъпление. Делата за престъпления от омраза буквално отсъстват в българската правораздавателна система. Сега е най-подходящият момент за такива дела.

Трето: медии и съпричастност

СЕМ мълчи точно толкова упорито, колкото и парламентът, прокурорите и звездите. Но това мълчание не прави фактите по-малко драматични: ефирът на гледаните телевизии прелива от националистически говор, чиято примитивност и наказателно-правна съставомерност се оправдават с представянето му като адекватен изразител на мнение. От екрана редовно говорят хора с пронацистки убеждения, които са поставени наравно със събеседници от допустимия свят. Ролята на телевизиите за разпалването на българския национализъм е незаслужено подценявана от много време насам, но онова, което може да промени нещата, остава валидно и днес: нула медийна толерантност към гласове на омразата.

Четвърто: семейство и съпричастност

Всяко семейство може да помогне за приемането на първолак в българско училище, като поеме закрилата му и отстоява правата му пред училищните власти. Френски семейства правят това за българите и румънците, които живеят във Франция и далеч не винаги срещат човешко отношение. Подпомагането им става чрез мрежа, подобна на познатата в България „Приятели на бежанците“, която определя по един „френски кръстник“ за всяко дете - човек, който се застъпва за детето, ако то е оставено без купони за училищния стол или без право да използва училищния басейн, например.

Омразата към бедните чужденци и страхът от непознатата раса далеч не са български патент. Въпросът е дали имаш воля и желание да им противостоиш.