BG Dorf Demographische Entwicklung

Николай Цеков разговаря със социалния антрополог Харалан Александров за мрачните прогнози за българското село:

В България 99 на сто от селските селища не познават канализацията. „Клекалото”, с което чешкият авангардист Черни оприличи България, е насъщна необходимост за близо половината от домакинствата по селата. На много места няма дори ток, а една трета от селските къщи пустеят. Най-тревожното впечатление от българското село е усещането за неотвратим упадък и разруха, казва Харалан Александров.

В храма на обречените

По време на работата си по финансираната от ЕС Програма за развитие на селските райони Александров става свидетел на острите контрасти в развитието на селата. „Общото усещане от допира със селото е чувството за запуснатост и занемареност. На места могат да се наблюдават резултатите от някакви спорадични инвестиционни усилия. В повечето случаи става дума за масивни и безсмислени капиталовложения. Например: виждате луксозен път с три моста. Оказва се обаче, че той съединява две почти слели се махали, които иначе нямат вода и канализация и тънат в мизерия и разруха. Налага се впечатлението, че междуселските пътища са голяма далавера и сякаш участниците в нея сами търсят села, за „да им решат проблема”. Това особено бие на очи в районите, управлявани от ДПС” – илюстрира видяното ученият.

Съживяването – мисия невъзможна?

„Развитието на селските райони е белязано от липса на планиране и на възгледи накъде да се развива селото. На тяхно място са се настанили устойчивото усещане за безперспективност и голямата тъга, че селата умират. Техните жители изпитват силно усещането за мъчителна загуба, особено когато им се наложи да заминат да живеят в града или в чужбина. Не успяхме да издирим собствениците на старинни красиви къщи, които да бъдат обособени за комплекс в рамките на проект за развитието на селския туризъм край Ивайловград. Те са се разпръснали не само из цяла България, но и далеч зад граница” – разказва Александров.

„Усещането за гибелта на някога процъфтяващата селска икономика в полупланинските райони е зловещо. Виждаш останките от обори и мандри по хълмовете и разбираш, че до неотдавна тук е имало развито животновъдство. Рухналите училища в сегашните села-призраци отдалеч напомнят, че тук някога са се раждали много деца. Ако има някакъв шанс тези обширни райони да оживеят отново, той е единствено в упоритата и целенасочена политика на инвестиции за развитие на биологичното земеделие и селския туризъм” – обобщава Александров.

Селото - място за напускане

„Ако допуснем още едно десетилетие катастрофата в селата да продължи, на картата на България ще останат живи единствено селищата край големите градове и в курортните зони. Хората в селата и сега мислят, че родните им места не са място за живеене, а за напускане. Това чувство се е заселило трайно дори в населените предимно с турци и българомохамедани части на страната.

Наскоро присъствах на среща с жителите на изцяло турско село, на която кметът тържествено се кълнеше, че никой повече няма да го напуска. Неговият син обаче ми сподели, че само чака да завърши, за да замине за Великобритания. Макар че баща му се разстрои от откровението, момчето спокойно допълни, че и през ум не му минава да остава в Делиормана. Скъсването на пъпната връв отдавна е факт при българите. Сега обаче то се случва и при малцинствата, които обитават най-жизнените в демографско отношение селски краища на България” – заключава социалният антрополог Харалан Александров.