Балкани, балканизация, балканизъм

Забелязали ли сте, че гръцката криза практически не се разглежда в балкански контекст? Западът не можеше да предотврати кризата, но би могъл поне да си даде сметка какво се задава. Достатъчно беше да се отърси от традиционния си филелинизъм, който е сляп за османското и дори за византийското минало на Гърция и гледа на тази страна изключително в ретроспективата на античното й минало. Да не говорим, че днешните гърци само губят от това сравнение. Истината е, че те стоят по-близо до балканските и ориенталските си съседи, отколкото до Софокъл и Платон. Югоизточна Европа, Балканите са огнището на гръцката криза, а не античният полис.

Кръстовището на вековете

Какво е Югоизточна Европа? Въпросът, който стои в началото на масивния том, работа на германския Институт за Югоизточна Европа и виенския Институт за източноевропейска история, идва да напомни не само за противоречивата и бурна буквално до наши дни история на този регион, но и за трудността да бъде еднозначно обхванато неговото етническо, културно и социално многообразие, дори географските му граници. Това прави относителни всички обобщения за Балканите. Картината се усложнява и от закъснялото откриване на Югоизточна Европа (особено в балканската й сърцевина) от Запада през 19 век, което авторите сравняват с паралелното навлизане във вътрешността на Африка и Океания. Към това се добавя неисторичният наглед - демонстриран в гръцкия случай - и просто недостатъчното познаване на региона.

“Югоизточна Европа е най-диференцираната в езиково и културно отношение част на Европа”, в чиято история оставят следи четири империи - Римската, Византийската, Османската и Хабсбургската; това е и единственият регион, където си дават среща трите големи религии - католицизъм, православие, ислям. Според реконструкцията на авторите понятието “Югоизточна Европа” е употребено за пръв път от виенския славист Бартоломеус Копитар през 1813 година. Върху него обаче се наслагват “Балканите”, едно название, което българите използват без притеснение, но за което хървати и словенци не искат и да чуят. Нищо чудно, че то придобива (и все още има) пейоративен оттенък в Европа, която концентрира в него всички негативни качества, свързвани с една недолюбвана периферия; терминът “балканизация” е продукт на тази позиция. В своята нашумяла книга “Балкани и балканизъм” (1997) българо-американската историчка Мария Тодорова отива в другата крайност и отрича понятието “Балкани”, виждайки в него пример за стигматизирането на Югоизточна Европа; “балканизмът” е регионалният събрат на заклеймения от Едуард Саид “ориентализъм”.

Нация и национализъм

Централно място в изследването на германските учени заемат категориите нация и национализъм. Авторите подчертават, че почти всички съвременни страни в Югоизточна Европа се дефинират като национални държави през стремежа на преобладаващия етнос да се наложи като доминиращия “държавен народ”. Единственото изключение е Босна и Херцеговина, където никоя етническа група не съставлява над 50 процента от населението. Идентификацията със собствената нация доминира на Балканите, ала това не е характеристика, присъща само на този регион в Европа.

Раждането на нациите в Югоизточна Европа е част от един общоевропейски процес. Интересно е наблюдението, че тъкмо в това отношение Балканите не са били сред изоставащите. Авторите дават за пример Паисий Хилендарски, чиято патриотична “История славянобългарска” излиза през 1762 година - изненадващо рано в европейския контекст на националистическо пробуждане. Независимостта на Косово показва, че започналият през 19 век процес на национално обособяване все още притежава голяма динамика. От днешната фиксация върху съдбата на нацията и националната култура авторите заключават, че “процесът на утвърждаване на националното все още не е напълно приключен и сякаш затова се нуждае от периодично публично утвърждаване”.

Понякога по най-примитивен начин. Спомнете си помията от шовинистична злоба, която се изля преди няколко години в България върху двама млади историци, един австриец и една българка, които се опитаха да прецизират историческото значение на Баташкото клане. Австриецът, проф. Улф Брунбауер, днес е директор на Института за Югоизтока, и е един от дузината автори на рецензирания труд.

Същевременно в често екзалтираните опити да се изтъкне величието на собствената нация се отразяват “безсилието и маргинализирането на балканските народи, подсилвани от игнорантността на онези, които често определят съдбините на региона, без изобщо да го познават”. Редица националистически изцепки, подчертават авторите, се обясняват тъкмо с пренебрежението на Европа. Но всичко това става днес под свода на една доминантна цел: присъединяването към ЕС. При всички демократически кусури, прогресиращата балканска интеграция в ЕС позволява на авторите да обобщят, че “налагането на демокрацията в Югоизточна Европа е един успешен проект”.

Живото минало

По мнението на германските историци развитията през последните години правят употребата на понятието Югоизточна Европа все по-проблематично, “тъй като все по-малко неща, изглежда, свързват отделните страни”. Едно от тях - ако има нещо повече от географията, което свързва Добрич и Дубровник - е историческото наследство, другата централна аналитична ос в този колективен труд. Колко важна е реалната или въображаема връзка, например, с античното наследство, демонстрират днешните славянски македонци, които, притиснати между албанци и гърци, претендират, че произхождат от “старобалканския, неславянски македонски народ”. В действителност структурната близост на днешна Югоизточна Европа с античния свят е много крехка, четем в сборника.

Много по-осезаемо е византийското наследство, като религиозно-културен фактор, и още повече - османското, що се отнася до материална култура, семейни структури, език, кухня, музика, архитектура. Разпространената в много части на Югоизточна Европа вътрешна дистанцираност към държавата също трябва да се разглежда в светлината на византийското, и още повече на турското наследство. “Фактическата дискриминация на гяурите в Османската империя, липсата на възможности за политическо участие, слабото присъствие на държавата в планинските райони, злоупотребите с властта и корупцията, както и периодическите прояви на насилие от страна на властите при събирането на данъци и набирането на войници отчуждават хората от османската държава и оставят трайни следи в политическата култура на балканските народи”.

Балканският манталитет

Само привидно парадоксален е фактът, че въпреки тази отчужденост хората в Югоизточна Европа продължават в повечето случаи и до днес да очакват решение на по-големите си проблеми от държавата; в това отношение корените на балканския манталитет отиват по-надълбоко от близкото социалистическо минало, както често се мисли.

“История на Югоизточна Европа от ранното Средновековие до наши дни” е една компетентна, подробна и задълбочена работа на най-високо научно равнище. Тъкмо на този фон българският читател усеща липсата на отделни статии върху историята на ромите в Югоизточна Европа, на македонския въпрос, защо не на битовата и популярната култура. Но тези забележки са само драскотини върху повърхността на един солиден труд, белязан и от подчертан стремеж към балансирано, неемоционално представяне на сложната и спорна балканска история. Как, например, е отразен въпросът за съдбата на евреите в българските земи през Втората световна война? С две изречения: в първото се казва, че България успява да спаси своите евреи, във второто - че българските окупационни власти депортират 14 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Този сборник е най-меродавната днес работа върху историята на Югоизточна Европа на немски език.

Clewing/Schmitt (Hg.): Geschichte Südosteuropas. Pustet

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел