"Бай Ганьо" в България: герой на всички времена?

Комедийният заряд на корицата явно е в това, че - поне според някои - грешката е вярна. Критиците на г-н Борисов, които от десетилетие го сравняват с героя на Щастливеца, аплодират. А и лидерът на ГЕРБ сякаш дава немалко поводи за такива паралели.

Да вземем например случката с американската посланичка Херо Мустафа, която наскоро се озова в прегръдките му. Тази случка неволни ни припомня други герои от други времена, когато политическата коректност беше непознато понятие:

„Тука [в чужбина] не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш ѝ на крака, поканиш я да седне, тя се срами...”.

Култови фрази, които се помнят

Култови премиерски изрази като „тадуф-тадуф”, „фифа-фафа-фуфа” и „фъш-фъш” се вписват прекрасно в речника на г-н Ганьо Балкански – например, когато в басейна имитира колелото на параход („чакай сега да им покажем вампор на кое викат”, „тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу).

Ако бай Ганьо трепери за своето килимче и мускали, носи си люти чушчици при странстванята си из Европата, то явно за някои членове на ГЕРБ пътят към сърцето на лидера минава през суджука...

В опитите на премиера да впечатлява чужденците сякаш дочуваме триумфалния вик: "Булгар! Булга-ар!” на „балканския гений” Ганьо, който вкаменява благочестивите немци в басейна.

Пословичното самочувствие на г-н Борисов („аз ви построих”, „аз дадох”, „аз реших”, „аз разпоредих”, „мене трима папи са ме галили по главата” и др.), според опонентите му, е в същата тоналност като откровенията на бай Ганьо: „ тури ме в която щеш околия и ми кажи когато щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара"; „Туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден".

Наследниците на Алековия герой

Но ако приликите между Алековия герой и министър-председателя са толкова много, как да обясним политическото му дълголетие? Дали отговорът не е в това, че тъкмо бай Ганьо, а не Щастливецът е този, който оцелява?

Ще сгрешим, ако потърсим наследниците на Алековия герой само на днешния политически Олимп, в нахлупилата каскет прокуратура, или в мутрите на прехода. Байганьовщината има наперени емисари не само на всички етажи на държавната машина, във всичките ѝ колелца и бурмички, а неизлечимо е белязала цялата тъкан на обществото.

Поевропейчването, захвърлянето на „агарянския ямурлук” и замяната му с „белгийска мантия” са много повече от еднократния акт на пришиването на чужд конституционализъм към противоречивата българска политическа традиция, описан от Алеко. Този екзистенциален, но подражателен и, в този смисъл, повърхностен жест описва трагикомичните метаморфози на цели поколения.

Байганьовщината не е само българско явление

Можем да се утешим, че байганьовщината не е само българско явление. Подобни герои (Тартюф, Тартарен Тарасконски, Санчо Панса, Швейк и др.) се пазят в редица литературни съкровищници по света.

Гръмогласна бездуховност, келепирджийство, тарикатлък, нечистоплътност, опортюнистичен патриотизъм, презрение към чужденците (според бай Ганьо „на немците един гвоздей не им стига ума да забият”) – това са някои от отличителните белези на простака. Те не са присъщи само на една нация.

Според проф. Кьосев, все пак нашенският простак се отличава с особена дързост, той живее „със сбъркана представа за социалните и образователни йерархии” и „смята, че е в правото си”. Но арогантността и илюзорното превъзходство, в което са убедени някои неквалифицирани индивиди (т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер), не са български феномен. Особеното у нас, без да е уникално, е диктатът на простака. В злощастните страни като че ли именно простакът е героят на всички времена.

Героят, който уби своя създател

Прегледът на нашата най-нова история е обезкуражаващ: байганьовщината е по-скоро правилото, а не изключението в Следосвобожденска България; тя не само не изчезва, а доминира след 9.09.1944 (неслучайно Тодор Живков е един от двата „университета” на г-н Борисов, според признанията му; другият е Симеон). А днес байганьовският манталитет е в перфектна кондиция.  А поради постоянната емиграция на мнозина от най-образованите, може би, е по-могъщ и несломим от всякога.

Тогава кой се смее последен? Дали критиците на министър-председателя Борисов, които виждат в него оживялата карикатура на един литературен герой? Или последната дума принадлежи на „колажа" от кръв и плът - на политика, изградил кариера върху симпатиите, които печели заради приликите с един забавен образ, познат още от ученическата скамейка? Това е герой, който ни разсмива. Затова обикновено забравяме, че той убива идеалистичния си създател.