Ами ако Киев не падне?

Гледам новините от Киев. Сещам се за сценка от Матрицата. Morpheus обучава Neo да скача от един небостъргач на друг. Останалите гледат. Малкият Mouse: „Ами ако този път този не падне?”. Някой му отговаря: „Всички падат първия път”.  Mouse продължава: „Да, де... ами ако не падне?”.

Войната се превръща в отечествена за Украйна

Ами ако руснаците не спечелят тази война? В първия ден на войната в Украйна всички, аз включително, смятаха, че украинската армия ще бъде разбита много бързо и после, евентуално, ще започне някаква партизанска съпротива. Ами ако не стане така?

Тази война е като никоя друга досега, поне от 1945 година насам. Вместо бърза победа и инсталиране на марионетно правителство, Путин се натъкна на нещо, което уж отдавна не съществуваше: солидарност, прерастваща в съпротива. Тази солидарност е, в Украйна, общонародна. Навън Путин се сблъсква с европейска и световна солидарност. Цивилизованият, и дори полу-цивилизованият, свят се изправя срещу насилника така, както не се е случвало от – е, пак от Втората световна война насам.

В Украйна, първоначалният отбранителен хаос пред очите ни прерасна в народна – „отечествена” – война. Целият народ застана против агресора. Формира се опълчение. Президентът Зеленски и кметовете на големите градове се превърнаха в пълководци на бойното поле. В интернет вече има кадри как цивилни граждани засипват руски бойни машини с десетки коктейли „Молотов”. Всички са на фронта, по един или друг начин. Агресорите, в първия ден наричани „противникът”, на втория ден станаха „врагът”, а на третия – „вражеските орди”. Дори езикът започна да изразява характера на тази война като отечествена за Украйна.

Това е техният „Шипка момент”. Българите станахме народ, т.е. от етно-езикова маса се превърнахме в политически субект, на Шипка. С отбраната на Киев украинците демонстрират, че вече са народ.

Невиждана солидарност с Украйна

Европа е залята от безпрецедентна вълна на солидарност и решителност. Не иде реч само за санкциите, изработвани от политическия елит, които този път са истински и всеки ден стават все по-истински, бутайки Русия обратно към Средновековието. Футболни отбори отказват да играят против руснаци на зеления терен. Няма да има Формула 1 в Русия. Фейсбук сваля пропагандни руски сайтове. Частни банки прекъсват работа с Русия и Беларус. Гражданите на околните на Украйна страни се мобилизират за посрещане и настаняване на бежанци. И още, и още, и още.

Никой не натиска хората, компаниите, футболните отбори да наказват Русия. Това е израз на солидарност с жертвата на агресията – и е съпротива срещу агресора.

В световен мащаб виждаме признаци на същото. Освен шепа дребни държавици, клиентелни на Русия, всички заклеймяват войната. Дори подопечният на Москва Казахстан изрично отказа руската молба да се включи в нахлуването със собствени войски. Държава след държава самостоятелно обявява санкции срещу Русия. Всеки час чуваме за още такива инициативи.

А България?

Храбростта е заразна. Именно храбростта на отделни защитници успя в първия ден да компенсира очевидния организационен хаос в украинските въоръжени сили. Това преля в масова храброст при защитата на Киев. Навън, дори инак малодушни страни като България също се заразиха от тази храброст и безапелационно затвориха въздушните си пространства за всичко руско, що може да лети.

Ако на, да речем 3 март, Киев още стои; и ако завзетата от руснаците територия продължава да се гуши покрай вътрешните граници на Украйна – това не само ще зареди украинците, европейците и света с още храброст да застанат срещу кремълския сатрап. Но и ще обърне играта срещу него. Вътре в Русия негодуванието ще расте, а в неговото обкръжение ще расте страхът от възмездие. До 8 март кремълският господар може да се окаже, че вече не е господар дори на собственото си тяло.

В Матрицата Neo все пак пада при първия си скок. Да, де... Ами ако Киев не падне?

* Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.