Алексис Вайсенберг - критикуван и обожаван, обичан и мразен

Той беше най-красивият пианист на своето време, писа преди време берлинският "Ди Велт". Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 в София. Това обаче не е единствената причина, поради която Херберт фон Хараян обичаше да работи с него (а и не само той).

По време на Втората световна война българският евреин Вайсенберг успява по най-драматичен начин да избяга заедно с майка си от един концентрационен лагер в България. Помага им един германски офицер, влюбен в творчеството на Шуберт. През Истанбул двамата се добират до Хайфа. В Тел Авив Вайсенберг продължава с уроците по музика, с които е започнал още като 4-годишен. На 14 години дебютира с оркестъра на радио Ерусалим. По-късно Зиги, както го наричат близките му и първият му учител, Панчо Владигеров, продължава обучението при Ванда Ландовска и Артур Шнабел в престижната нюйоркска академия "Джулиард Скул", след което започва световната му кариера.

"Бездушният пианист"

Още през онези далечни години се заражда легендата за бездушния виртуоз, продал душата си на дявола срещу овладяването на танца на клавишите - за "пианиста, който дойде от студа". Тъкмо Глен Гулд не можеше да се наслуша на сякаш запечатания с ослепителен лак Шопен ала Вайсенберг. Неговата интерпретация на Симфоничните вариации на Цезар Франк (естествено с Херберт фон Караян) си остава недостижима.

Но зад искрящата фасада винаги се долавяше една бездна, черна дупка, зейнала под перфектната техническа конструкция на изпълненията му. Алексис Вайсенберг, елегантният денди, който напусна испанската си жена и двете си дъщери заради един млад любовник, джентълменът, който говореше осем езика, използваше изкуството си като защитна жилетка срещу житейските изненади.

Вайсенберг беше критикуван и обожаван, обичан и мразен. Този уж студен артист не оставяше никого безчувствен. Подобно на ментора си Владимир Хоровиц, и той трябваше да се бори с творчески кризи, но за разлика от него разполагаше с по-голям репертоар - с кристални, оголени до структурата си бижута от Бах и Хайдн до Рахманинов и Стравински. Вайсенберг беше един любопитен, търсещ творец, когото някои са имали късмета да чуят как импровизира в нюйоркските клубове заедно с титани на джаза като Оскар Питърсън и Арт Тейтъм.

"Душата рационална, тялото темпераментно"

През 1992 в Дармщат бе поставен - и се провали - неговият сюрреален мюзикъл "Носталгия". Повече успех имаше другият му мюзикъл "Фуга", който бе поставен през 2008 в Лугано от неговата голяма почитателка Марта Аргерич. Още тогава боледуващият от паркинсон Вайсенберг, който отдавна вече бе изчезнал от обществеността, приличаше по-скоро на сянка на самия себе си.

"Душата ми е рационална, тялото ми обаче темпераментно" - така се беше самохарактеризирал той навремето. Днес Алексис Вайсенберг, чиито изпълнения никога не бяха скучни или рутинирани, щеше да навърши 90 години. Той почина през 2012 година в дома си в Лугано.