България е на път да си вкара отново таралежа Северна Македония в гащите. А тъкмо се бяхме отървали от този проблем: миналото лято поставихме Скопие на европейския коловоз на добросъседството и снехме от дневния си ред тежкия вътрешнополитически проблем с ветото над Скопие, който помпаше мускулите на псевдопатриотични партии.
Не си затваряме очите за изблиците на омраза и насилие
Изобщо не става дума да си затваряме очите пред изблиците на омраза и пред зверския побой над македонския българин Християн Пендиков. Освен че спешно прие тежко пострадалия за лечение, България предприе и остри дипломатически жестове: протестира пред посланика на Северна Македония, привика българския посланик в Скопие за консултации, с което предупреди за влошаване на междудържавните отношения, а президентът, премиерът и парламентарни партии излязоха с гневни декларации.
Северна Македония също си даде сметка за сериозността на случая и външният министър Буяр Османи веднага след инцидента дойде в София, за да посети заедно с българския си колега лекувания във Военна болница Пендиков. Премиерът Ковачевски и президентът Пендаровски заклеймиха проявата, а полицията арестува за месец заподозрения за нападението.
Но официално Скопие веднага напомни позицията си, че българските културни клубове не могат да носят спорни имена, още повече, че отскоро има и нарочен закон срещу неизтребимото желание в България "да им натрием носовете и да им покажем кои са". Не бива да гледаме на тези реакции непременно като на потвърждение на собственото си схващане - че погромите над български клубове и омразата към хора с българско самосъзнание, стигаща до отвратително физическо насилие, са доказателство, че трябва да държим "събратята си от втората българска държава" извън Европа, "докато се вразумят".
Защото за голяма част от гражданите на Северна Македония Ванче Михайлов и цар Борис III са не просто спорни личности (за немалко българи също са такива), а са пряко свързани с фашизма. Няма значение дали това е само отчасти вярно, или изобщо не е вярно. Поколения македонци от Титова Югославия са възпитани в антифашистки наратив, в който попада и "окупаторска България", независимо от това какъв принос имат самите македонци в антифашистката съпротива. И няма как силово да им натрапим друг наратив, да им наложим "историческата истина". Защото това е не просто колониален подход, той е и контрапродуктивен.
Някои историци твърдят например, че английският колониализъм е бил далеч по-успешен от френския, защото не се е опитвал да налага британската култура върху цялото местно население. Англичаните в общия случай са възпитавали лоялен към своята власт и традиции местен елит, но не са се опитвали да асимилират културно "туземното население" като французите. Защото дори високомерно да гледаш на завладените народи като на цивилизационно по-низши от твоя, е глупаво да се опитваш насилствено да ги "цивилизоваш" - най-малкото ще пожънеш дълбока съпротива, която ще иска повече сили за поддържане на властта, а и ще пречи на производството и търговията, които са основната цел на грабителското ти завоевание. В крайна сметка, можеш само дълго да отлагаш неизбежното - оформянето на национално самосъзнание и стремеж към независимост у подчинените.
Как миналото отново може да стане общо
Оформянето на македонско национално самосъзнание отдавна е факт, признаван и от най-върлите антимакедонстващи патриоти в България, които мечтаят поне да реколонизираме македонската история. А формирането на нация е процес и в случая той не започва и не завършва с един коминтерновски декрет и "изкуствена" езикова кодификация (всяка е такава) на различен от българския език. Да, "македонизмът" е граден на антибългарска основа и вероятно ще продължава да се гради върху нея, защото нациите се формират чрез ограждане на своя история, култура, често и език, като различни от тези на другите. Още повече, ако някой от другите преди век е бил почти неразличим, ако до не толкова отдавна българи и македонци сме били едно. Но колкото повече им натякваме, че сме били едно, че тяхното е всъщност наше, толкова повече възпаляваме желанието им да са други, все по-различни от нас.
Миналото може отново да стане общо, ако заедно го преоткриваме. Български културни центрове в Северна Македония е далеч по-удачно да носят имената на Климент Охридски и Братя Миладинови например - тъкмо защото и край Вардар ги смятат за свои герои. Нима ние, като по-големи, по-древни, като тези, от които "има какво да крадат", бихме имали проблем със самочувствието си, ако "дарим чрез споделяне" история? А и какъв е смисълът от тези културни центрове, ако стоят затворени и под охрана и там не стъпва никой, освен българи от България и граждани на Северна Македония с българско самосъзнание?
И не е ли много по-важно за нас вместо да сме втренчени в чествания у съседите на историческите си личности, които все още ни разделят, да се преборим, ако трябва дори и да платим в Северна Македония да се гледат няколко национални български телевизии, както и техни в България? Защото когато човек е сам или със семейството си пред телевизора, има много повече шанс да преодолява стереотипите си за съседа, отколкото ако е оставен единствено под властта на самоокопаването от собствените медии.
Ролята на Русия
След многократните свидетелства за брутална кремълска намеса в последните години на Балканите никак не са за подценяване и думите на президента Пендаровски, че руски служби координират от България провокациите в Северна Македония, нито пък призивът му български националисти, сред които евродепутат и лидер на неправителствена организация, да не бъдат допускани в страната му. Ние пък можем да сме сигурни, че руските служби имат не по-малко влияние край Вардар, след като бяха замесени и в атаката на парламента в Скопие през 2017 година. Защото Кремъл няма никакъв интерес от истински интегрирани в ЕС балкански страни, нужни са му троянски коне там, в какъвто се опитва да превърне България от самото начало на еврочленството ѝ. А какво по-хубаво за Путин, ако България и Северна Македония все по-яростно се хапят и ритат още преди да са заживели заедно в Евросъюза.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.