Войната в Украйна: как живеят хората на границата с Беларус

Горите и блатата постепенно отстъпват място на пасища с добитък и добре поддържани къщи. На влизане в украинското село Невир все пак се натъкваме и на противотанкови заграждения – на пръв поглед единственото нещо тук, което напомня за войната. Иначе в селото никога не са чували експлозии или сирени. "Живеем, докато ни е писано. Никой не ни закача, ние не закачаме никого. Обработваме земята, садим картофи, изхранваме се. Има хора, дето си патят, но ние тази война още не сме я видели. А какво ще бъде занапред, господ знае", казва 85-годишната Оксана Мартинец от Невир.

Никой в селото не смее да гадае за бъдещето. Границата с Беларус е само на три километра, оттатък горичката. Почти всяко семейство в Невир има роднини в Беларус. След разпадането на Съветския съюз част от хората тук отишли да живеят оттатък границата – с надеждата, че в Беларус животът ще е по-добър. Така постъпили и роднините на Степан Токарчук.

"Да вървят по дяволите!"

И до днес там живеят сестра му и племенникът му. Но възрастният човек казва, че се е отрекъл от тях, когато те подкрепили нападението на Русия срещу Украйна. "Щом се почна войната – и край! Да вървят по дяволите! Година и половина дума не сме разменили. И така ще си остане", казва пенсионерът.

Но не всички са прекъснали отношенията си с роднини и приятели отвъд границата. Почти всички близки на Галина Ганич са в Беларус. Преди редовно ги посещавала, но сега не са се виждали вече от година и половина. Говорят си само по телефона, но и тези разговори не винаги са лесни.

Галина разказва, че през първите дни на войната редовно се карала с роднините си оттатък. "Те си гледат техните телевизионни канали в Беларус, а там тече такава пропаганда – ужас! Цял месец им обяснявах и показвах, докато малко се поразклати убеждението им, че Русия е дошла да спасява Украйна."

"Всички канали вече са затворени"

Войната на Русия срещу Украйна промени не само отношенията между хората, тя промени и икономическото положение на селяните: в украинските погранични райони вече има все по-малко работа. И в селото на Галина вече съкращават служители в пощенския клон.

Преди нахлуването на Русия в Украйна тукашните мъже често ходели на гурбет в чужбина. Сега обаче границите са затворени за мъжете и никой не може да мръдне. Пресъхнал е и друг обичаен източник на доходи за местните хора: контрабандата. "Пренасях цигари и друго, каквото дойде, само за да изкарам някой лев", признава Степан Токарчук.

Така било, защото и тогава нямало много работа, смята Степан. "Всички го правехме, не само аз. Нали трябва да си изкарваш прехраната някак? И така пренасяхме цигари, брашно, захар, та припечелвахме за препитание. Тук е погранична зона и всички се занимаваха с контрабанда. Нямате си представа в какви мащаби: дрехи, телефони, всичко. Сега всички канали вече са затворени", обяснява Токарчук.

Та така: хората са принудени да напускат селата си, защото няма нито работа, нито пари. Само жените още могат да ходят на гурбет в чужбина – най-вече на сезонна работа в Полша. Мъжете си търсят работа вътре в Украйна, а по селата остават само пенсионерите. Някои от тях получават помощ от децата, другите живеят само от пенсиите си, а трети – като Степан Токарчук – развиват свой собствен бизнес. "Преди работех като шофьор и нямах време за пчеларство. Когато се пенсионирах обаче, подхванах отново занаята на баща ми. Имам пчелин с повече от 20 пчелни фамилии", разказва Степан.

"Каквото ни е писано"

Местните хора гледат да не мислят много-много за опасността Беларус да нахлуе през границата. Живеят си обичайния живот: работят в зеленчуковите градини, гледат си дворовете, събират сено за добитъка през зимата. Тукашните селяни казват, че всъщност не усещат присъствието на войната, така че няма нужда да бягат от нея.

"Никога не сме бягали. Каквото е писано – това ще е. И къде ли да отидем? Много далеч няма да стигнем. Не, няма да бягам, тук ми е интересно да живея и си мисля, че никога няма да напусна село. Децата искат да ме водят някъде, аз обаче не искам. Сърцето ми е в Невир", признава Нина Герасимик. Нейният син се сражава край Бахмут, три пъти са го ранявали и всеки път от болницата отново се връща на фронта. Денят на Нина Герасимик започва и завършва с молитви за добруването на украинските войници.

И в съседното село се молят за оцеляването на войничетата. На фронта се бият повече от 20 тукашни момчета, а четирима души вече са загинали в бойните действия. Техните портрети красят сградата на местния културен дом, където няколко пъти седмично хората се събират за благотворителен труд: плетат камуфлажни мрежи, шият маскировъчни облекла. Всеки гледа да помогне някак на момчетата на фронта. Тъкмо това им вдъхва и вяра в бъдещата победа, казват местните.

"Украинската армия ни защитава"

"В началото се страхувахме, защото Беларус е много близо. Дори се подготвяхме за евентуално настъпление: изградихме контролно-пропускателни пунктове, наши хора патрулираха по улиците, стегнахме куфари за евакуация. И бяхме готови да се евакуираме, ако се започне. Но после посвикнахме. И живеем със съзнанието, че украинските въоръжени сили ни защитават", обяснява Галина Ганич.

Селяните от пограничието между Украйна и Беларус посрещат спокойно неотдавнашните изявления на Александър Лукашенко и Владимир Путин, че в Беларус може да бъдат разположени тактически ядрени оръжия. Хората все повтарят, че вече са уморени от страхове и паника. И все по-често се събират в културния дом за доброволческа дейност.