Русия води имперска война в Украйна и Путин ясно показва, че не иска да пусне това, което вече е отхапал от съседната държава. За всички е ясно, че има само един начин апетитното парче да се измъкне от устата на империя, настървила се за кръв.
Завръщането на империите в нашия регион е изключително лоша новина за България. В модерната ни история нашата независимост и суверенитет са се дефинирали основно спрямо две от тях - Османската империя и (Съветска) Русия. Три са ключовите събития на българската модерна независимост: Освобождението, Съединението, с последвалия преврат и контрапреврат срещу княз Батенберг, и падането на Берлинската стена през ноември 1989 година. Това са моментите, които бележат откъсването ни от прегръдките на някоя империя и възможността да водим самостоятелна политика.
22 септември 1908 г. също е важна дата с това, че официално обявената ни независимост в крайна сметка бива призната от всички "цивилизовани народи". Една снимка илюстрира добре това признание:
На погребението на Едуард VII през 1910 г. цар Фердинанд е запечатан като равноправен член на семейството на европейските суверени, наред с Джордж V и кайзер Вилхелм II. Липсва само един друг братовчед - руският император Николай II, но визуално не се усеща особена загуба, защото той толкова прилича на британския монарх, че все едно са близнаци.
Опасностите от империализма
Има две основни опасности, свързани с империализма. Едната е да станеш жертва на някоя самозабравила се империя и Украйна е много ясен пример за това. Другата опасност за една суверенна страна е сама да се самозабрави и да изпадне в имперски амбиции. България в исторически план е изпитала на гърба си и двете опасности. Най-ярък пример за втората е злощастното българско решение от 1913 г. да нападнем съюзниците Сърбия и Гърция, след като с Лондонския мир сме си били на практика гарантирали територия по-голяма от заветната Санстефанска България. Имперското увлечение ни е струвало скъпо - тази първа национална катастрофа е прекъснала възходящото дотогава развитие на страната и става тежка емоционална травма в националната памет.
По-често обаче сме ставали жертва на имперските амбиции на други държави и тук трябва да се признае, че след Освобождението основната имперска опасност за нас е идвала от Русия, а по-късно от СССР. При Александър III Русия на практика се опитва да превърне България в своя губерния: първо се суспендира Търновската Конституция, след това се прави русофилският преврат след Съединението. Невръстната българска държава някак устоява на този натиск и това е огромно политическо чудо и геройство, което придава величие на иначе доста спорната фигура на Стамболов. През 1944 г. чудо обаче не се случва и България де факто губи суверенитета си, като става част от съветския блок. Събитията в Унгария от 1956 г. и в Чехословакия от 1968 г. ясно показват, че "народните демокрации" в Източна Европа са със силно "ограничен суверенитет".
Имало е и други моменти, в които не само Русия е застрашавала българската независимост: присъединяването на България към Тристранния пакт през 1941 г. например е било под угрозата на огромната германска армия на брега на Дунава. Но все пак решението си е било наше и то е взето с голяма охота сред преобладаващата част от политическия елит.
Имперските войни днес
Русия на Путин и Турция на Ердоган могат да бъдат определени като частично мобилизирани империи. И двете водят имперски войни. Путин е ангажиран основно в Украйна, но има своите "замразени" конфликти в Грузия и Молдова. Ердоган пък е ангажиран в Сирия, а чрез Азербайджан и в Армения. Империята по принцип е държава, която не признава суверенитета на определени други държави и ги третира като свои сфери на влияние - територии с вече споменатия ограничен суверенитет. Империите не са измислени от Путин или Ердоган: колониална Европа, представена добре на снимката по-горе, се е отнасяла към останалата част от света по имперски поне от индустриалната революция до Втората световна война, а и малко след нея. САЩ след това поемат щафетата и също са се отнасяли имперски към части от света - особено към Латинска Америка. А и са злоупотребявали със силата си като при втората война в Ирак.
Но все пак след Втората световна война се появява и антиподът на империите - Европейският съюз. Това е политико-икономически съюз на суверенни държави, в който всеки влиза и излиза по собствено желание. Това е и основната разлика с империите: там желанието на сателитните единици няма стойност, особено ако искат да излязат или пък отказват да влязат.
Путинова Русия открито желае развалата на ЕС и съвсем не е случайно, че агресивната ѝ война започна заради желанието на Украйна да се присъедини към ЕС. Естествено, ако Европа е раздробена на малки държави, Русия ще е в много силна преговорна позиция спрямо тях - ако те са заедно политически и икономически, ще бъде обратното. Затова ЕС дразни Русия и тя правилно го разпознава като своята противоположност.
България и ЕС в неоимперския свят
Путин може и да загуби настоящата си имперска война, но Русия едва ли ще излезе скоро от имперския си модус, поне докато усеща зад гърба си някаква подкрепа от Китай. Китай пък от своя страна е хвърлил око на Тайван и се ослушва как ще се развие руският гамбит в Украйна.
Както пеят Пинк Флойд в Get Your Filthy Hands Off My Desert, ситуацията е "Брежнев взе Афганистан, Бегин взе Бейрут, Галтиери свали британското знаме...". В свят, в който съседи те гледат похотливо и се чудят каква беля да ти причинят, човек трябва да има ясни и принципни приятелства, както и да отстоява твърдо своята независимост. От теоретична, концептуална, а и практична гледна точка единствено членството в ЕС, а и във военната структура НАТО, може да гарантира независимост и подкрепа за България, базирана на общи ценности и принципи.
Независимостта и българската политика
Когато империите около нас започнат да надуват мускули, у българите сработват определени рефлекси. Единият рефлекс е да се закачим към някоя империя - обикновено в модерната ни история това е руската, но и по отношение на "Третия Райх" е било същото. В момента съответно се появяват путинофилите, които открито пропагандират "съюз със СССР" в съвременен вариант.
Другият рефлекс е на защитниците на "нашия национален интерес". Обикновено това са пак същите хора, които искат закачане към някоя империя, но не им е удобно да си го кажат открито. Основната им грешка е в това, че националният интерес се дефинира през принципни приятелства и ангажименти към партньори: без такива договорености той просто не може да бъде защитен в съвременния свят. В крайна сметка не сме остров в средата на Тихия океан, макар че и това не помага.
Има и вярващи в магически формули, като "Винаги с Германия, никога против Русия". В крайна сметка, следвайки тази формула, губим суверенитета си за 45 години след 1944. Последният рефлекс, който се задейства, е имперското подражателство - защо и ние да не сме империя?! Ако няма спрямо кого, то поне спрямо Северна Македония.
И четирите условни рефлекса са вредни за България и са ѝ причинявали големи вреди - но те и до днес могат да се видят в партии и политици. В свят, в който империите стават по-агресивни от нормалното, България трябва да отстоява своята независимост безусловно, като:
1) се грижи за здравината и устойчивостта на конституционната си демокрация и нейните институции. Суверенитетът не струва и пет пари, ако мнозинството от хората са роби и подвластни на някакъв сатрап;
2) участва в съюзи, в които уважават демократичната ѝ вътрешна уредба и националния ѝ суверенитет;
3) участва в съюзи, в които може да се влезе и излезе доброволно.
И трите изброени елемента - конституционната демокрация и равноправно доброволно членство във военни и икономически съюзи - в момента ги имаме. Трябва просто да ги пазим, да ги развиваме и да допринасяме за тяхната сила и ефективност. Защото те са единствените ни гаранти срещу щетенията на определени империи.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.