Съдбата на евреите медици в България след 1941 година
19 февруари 2023В навечерието на 80-ата годишнина от спасяването на българските евреи от хитлеристките концлагери, Музеят на медицината към Медицинския университет в Пловдив хвърля светлина върху една малко позната тема - съдбата на евреите медици в България по време на Втората световна война, като я представя в дигитална изложба. Отправна точка в този документален разказ е приетият на 21 януари 1941 година Закон за защита на нацията (ЗЗН), който ограничава силно политическите и икономически права на евреите, в това число и на медицинските специалисти. За случилото се тогава разговаряме с директора на музея проф. Георги Томов.
Какво място заемат евреите в медицинската общност преди войната?
Медицинските професии - лекар, зъболекар, аптекар, фелдшер, акушерка - са сред високо уважаваните свободни професии от еврейската общност в България между двете световни войни. Има една сравнително малка, но добре образована прослойка български евреи, която ги упражнява. Това са хора, получили в голямата си част своето медицинско образование в чужбина - повечето са учили в Германия, Австрия, Франция, Италия, а някои и в София в разкрития през 1917 година Медицински факултет към Софийския университет. Това са медицински специалисти, уважавани както от своите колеги българи, така и от цялото население, хора с добра професионална репутация.
Що се отнася до броя и разпределението им в страната, най-точни данни получаваме от протестното писмо на Българския лекарски съюз (БЛС), изпратено до председателя на Народното събрание по време на общественото обсъждане на проект за Закона за защита на нацията. В него се казва, че при общо 3200 лекари в страната, едва 140 са евреи. От тях 74 работят в столицата, а останалите са съсредоточени предимно в големите градове на страната, където живее и еврейското население. Впрочем по това време в България еврейската диаспора наброява близо 50 000 души. В писмото още се споменават 18 лекари евреи, които са на държавна и общинска служба, участъкови лекари и др.
Само медицинското съсловие ли защитава еврейските си колеги?
Не, стотици са писмата от обикновени граждани, политици, общественици и известни личности, както и от съсловни организации против приемането на Закона за защита на нацията, но той така или иначе е приет и влиза в сила от 23 януари 1941 г. Същата позиция като БЛС заемат с протестни писма и Съюзът на адвокатите, Съюзът на писателите, Съюзът на художниците, Българската православна църква.
Още през 1937 година еврейският журналист Буко Пити провежда анкета сред 62-ма български политици, общественици, учени, интелектуалци. В нея той търси тяхното мнение за антисемитизма и за расовата теория. Имаме в музея оригинала на тази анкета. В нея са имената на известни политици като Атанас Буров, Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, университетски преподаватели и учени като Александър Балабанов, Асен Златаров, писатели като Елин Пелин, Теодор Траянов и много други. Може да се каже, че преобладаващото обществено мнение в България не е било с антисемитска нагласа. Но за съжаление това се разминава с германофилските чувства на управляващата политическа върхушка и тя го налага като държавна политика, макар и не без съпротива.
Как се възприема расовата теория тогава у нас?
През 30-те години на XX век и в България, напълно в духа на времето, се появяват сдружения, които пропагандират расовата теория в своите печатни издания. В България такъв вестник е „Народ и потомство“ от 1935 година, който е представен в нашата изложба. Това е вестник за евгеника (расова хигиена), който преповтаря идеите на националсоциалистите в Германия. Поддръжници на расизма е имало и в България, но въпросът е, че сериозните учени, като например Методий Попов, се обявяват изцяло против тези псевдонаучни теории.
Случаят на Методий Попов е особено показателен, защото той е антрополог, завършил е в Германия, член на германската Академия на естествоизпитателите „Леополдина“. Той е и посланик на България в Германия (1925-1931) - с една дума и учен, и дипломат. Той много остро се изказва срещу расовата теория и в знак на протест връща всички свои дипломи, ордени и награди от Германия в немското посолство, което е изключително за времето си. Методий Попов изнася обществени сказки в цялата страна, в които обяснява, че расовата теория всъщност е псевдонаука, че с нея се атакуват евреите, но тази расова теория няма да пощади и славяни, както и други, които са извън разбирането за чистата арийска раса. Попов е атакуван от „Ратниците“, които саботират негови публични лекции, но той отговаря с издаването на книгата „Наследственост, раса, народ“ (1938), която достига до българските читатели в тези смутни времена.
Как се отразява Законът за защита на нацията на медиците евреи?
В частта си за свободните професии ЗЗН въвежда строги квоти - дава се право на малка част от тези медицински специалисти да работят и броят им е пропорционален на еврейското население в България. Съгласно това, право да практикуват запазват малцина: "Лекари всичко 21 - от които в София -13, в Пловдив - 3, в Русе -1, в Ямбол -1, в Дупница -1, и в Бургас -1." Впоследствие този брой е увеличен на 59, благодарение на усилията на Българския лекарски съюз, който се застъпва за членовете си с признати права по чл. 33 от ЗЗН. Квоти са въведени и за ветеринарните лекари, зъболекарите и акушерките. Ликвидират се всички предприятия, собственост на евреи – аптеки, дрогерии. В музея съхраняваме много богат архив на един аптекар евреин - Леон Пинхас Барух, родом от Кюстендил, завършил в Чехия и след това работещ в дрогерия в София.
След приемането на закона той е уволнен, а по-късно е граждански мобилизиран - на практика е интерниран в посочено от държавата място, където му е разрешено да работи по специалността си. От 1941 до 1944 година той работи последователно в Шумен, Никопол, Тетевен, Дупница, с. Новачене, Кюстендил. През август 1944 г. е арестуван за укриване и подпомагане на партизани. Почти всички софийски лекари, фармацевти и зъболекари са интернирани в провинцията. Имаме данни за известния столичен зъболекар д-р И. Калми, един от най-дейните членове на Българския зъболекарски съюз между двете световни войни, който след влизане в сила на Закона за защита на нацията, губи правото да практикува професията си, а по-късно подлежи на изселване. Неговият пациент и приятел Димо Казасов го укрива в дома си заедно с още двама лидери на еврейската общност. Но повечето са пратени в по-малки градове и села.
Как реагират медиците евреи?
Не за първи път в своята драматична и изпълнена с обрати история евреите се подчиняват на наложените им ограничения. В общи линии Законът се спазва, но по-младите, бедните и често добре образованите прегръщат комунистическите идеи и се включват в нелегалната съпротива. Сред тях има и лекари, какъвто е случаят с д-р Саул Мезан, който се присъединява към партизански отряд и е убит през 1944 година в битка близо до Елбасан, Албания.
За Пловдив най-интересният случай е с дъщерята на фелдшера Самуил Левиев - Жули Левиева, която е партизанка и изпълнява длъжността санитар в отряда си. Тя получава от баща си малък хирургически набор и е обучена от него да оказва първа помощ и елементарно лечение на ранените и болните. Интересна е нейната съдба след 1944 година. Жули Левиева става журналистка и с нея в Пловдив се среща Димитър Димов, докато подготвя романа си „Тютюн“. Разговаряли са дълго за партизанския живот и по-късно Жули Левиева става прототип на Варвара. Този образ в „Тютюн“ присъства в оригинала, преди да бъдат наложени по-късно редакции на романа. Жули Левиева е сестра на бащата на известните пловдивски творци Йоан и Милчо Левиеви, тя е тяхна леля.
В историята на еврейската медицинска общност има и една болница...
Да, една болница с интересна история. В началото на 20-те години на ХХ век в средите на евреите ветерани, участвали в трите поредни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, възниква идея за построяване на болница-паметник в чест на падналите във войните български евреи. Средствата за нея се събират от дарения и волни пожертвувания от цялата еврейска общност, а през 1934 година тя отваря врати в София.
Главен лекар е д-р Исак Израел, хирург. В двора е поставен паметник на загиналите във войните евреи от известния украински скулптор Михайло Парашчук. Болницата разполага с две отделения - хирургично и АГ. Прегледите и лечението на бедните граждани е безплатно, приемат се пациенти независимо от произхода им. В трудните времена след 1941 г. болницата някак си оцелява, и макар и в тежки условия, продължава да приема и да лекува болни. През 1942 година паметникът на Парашчук е изпратен в Германия за претопяване. След 1944 година в продължение на десет години болницата е била правителствена, а после става клиника по ендокринология на Медицинска академия.
Какво се случва с евреите медици след 1944 година?
Девети септември 1944 година слага край на страха от физическа гибел за всички евреи в България, защото се отменят антиеврейските закони. Но за голяма част, включително медицинските специалисти, проблемите не изчезват, защото отнетите по ЗЗН клиники, кабинети, аптеки и дрогерии, сега биват национализирани от новата комунистическа власт. Поради тази причина, когато през 1948 година е създадена държавата Израел и евреите получават право да емигрират, голяма част заминават. Става дума за лекари, зъболекари, аптекари, които поставят основите на здравеопазването в новата държава и чиито имена и до днес се споменават с уважение. Интересен факт, който слага щастлив завършек на нашата история, е, че първият дипломиран лекар на новосъздадения през 1945 година Медицински факултет в Пловдив е пловдивската еврейка Рашел Коен. Тя се омъжва за своя състудент албанец Зиса Цикули и заминава за Албания. А по-късно синът им д-р Максим Цикули става министър на здравеопазването там.
****
Вижтеи това видео на ДВ: