Роза Паркс: една чернокожа жена, която промени историята

През 1955 година в САЩ по радиата звучат хитове като "Rock around the clock", хората в Ню Йорк гледат романтични комедии с участието на Мерилин Монро, а бъдещите знаменитости Бил Гейтс, Брус Уилис и Упи Голдбърг се раждат.

В същата година двама бели мъже брутално убиват 14-годишното чернокожо момче Емет Тил в Мисисипи. Престъплението е сочено за катализатор на движението за граждански права на афроамериканците в САЩ. След като убийците на Тил са оправдани от съда, започват протести.

По почти същото време афроамериканката Роза Паркс е арестувана. Това разпалва протестна кампания, която остава в историята като "автобусния бойкот в Монтгомъри" - ключов момент за движението за граждански права.

Когато Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си

Расовата сегрегация е широкоразпространена в южните щати. Разделени са училищата, пейките в парка, има дори отделни фонтани, предназначени за бели и чернокожи.

Специални правила важат и в градския транспорт. Белите седели в предната част на автобусите, а чернокожите - в задната. Понякога им се позволявало да седят и в средната част на автобусите, но ако искал да седне някой бял пътник, те трябвало да му отстъпят мястото. Афроамериканците трябвало да влизат в автобуса от първата врата, за да си платят на шофьора, но след това да слязат отново и да се качат от задната врата на превозното средство.

На 1 декември 1955 година Роза Паркс, която работела като шивачка в Монтгомъри, щата Алабама, се качва в автобус на градския транспорт след работа и сяда. Тя е на 42 години, омъжена и активна членка на Националната асоциация за съдействие на напредъка на цветнокожите (NAACP).

Когато Паркс е подканена да освободи мястото си в автобуса на бял пътник, тя отказва. Шофьорът заплашва да повика полиция, но тя отговаря "Направете го" и остава на мястото си. Полицията пристига и я арестува.

Звездата на Мартин Лутър Кинг изгрява

След ареста на Паркс политическият съвет на жените в Монтгомъри призовава афроамериканците да бойкотират градския транспорт в деня, когато е насрочено делото срещу нея.

Паркс е глобена с 14 долара за нарушаване на обществения ред и неспазване на законите за сегрегацията. Автобусният бойкот е предвождан от млад пастор от Монтгомъри - Мартин Лутър Кинг, който е само на 20 и няколко години. Активизмът на Кинг му печели врагове. Той оцелява в два бомбени атентата, но не спира да призовава към съпротива без насилие.

Бойкотът приключва на 13 ноември 1956 година, когато американският Върховен съд отсъжда, че законите за сегрегация на градския транспорт в Алабама са противоконституционни. Това е огромен успех за движението за граждански права - демонстрация, че протест без никакво насилие може да постигне целите си.

Събитията превръщат Мартин Лутър Кинг в лидер. Той оглавява Южната християнска лидерска конференция (SCLC) - правозащитна организация, която се създава по време на автобусния бойкот. Именно тя организира и Похода към Вашингтон през 1963 година, на който Кинг държи прословутата си реч "Имам една мечта" пред повече от 200 хиляди души.

"Да направим света по-добро място за всички хора"

Роза Паркс не е първата жена, която отказва да отстъпи мястото си в сегрегиран автобус. Въпреки това фактът, че тя е възрастна жена, омъжена и работи в NAACP, прави случаят ѝ прецедент. Тя добре знае какво прави и е подготвена за последствията, но е решена да действа, за да "направи света по-добро място за всички хора, които да се радват на свободата".

"Откакто се помня знаех, че нещо не е наред с начина ни на живот, щом можеше хората да бъдат третирани зле само заради цвета на кожата им", казва тя на среща на NAACP през 1956 година.

Решението ѝ да не отстъпи мястото си в сегрегирания автобус е логично следствие. "Хората твърдят, че не съм отстъпила мястото си, защото съм била уморена, но това не е вярно. Не бях физически уморена", пише Паркс в автобиографията си "Моята история". "Не бях възрастна, въпреки че някои хора ме приемаха за такава. Бях на 42. Не, единствената умора, която изпитвах, беше умората от това да се предаваме."

Наследството на Роза Паркс

В резултат от постъпката ѝ тя губи работата си и започва да получава заплахи за живота си. Паркс вече не се чувства в безопасност в Монтгомъри. Със съпруга ѝ се местят в Детройт, където живеят с брата на Роза.

Паркс си намира работа като шивачка и продължава да се бори за граждански права и свободи. От 1965 година до пенсионирането си тя работи като секретарка на чернокожия конгресмен Джон Кониърс.

През 1998 година много американски щати започват ежегодно да отбелязват подвига на Роза Паркс - някои на 1 декември, когато тя е арестувана, а други на 4 февруари - рожденият ѝ ден.

Когато къщата ѝ в Детройт трябва да бъде разрушена през 2016 година, племеничката ѝ я купува и заедно с американският артист Райън Меноза изграждат нейно копие в Берлин. Две години по-късно къщата се връща в САЩ, където е "сглобена" наново. През 2020-а тя временно е изложена и в Неапол, Италия.

Роза Паркс умира през 2005 година, на 92-годишна възраст. Погребана е с почести в сградата на Капитолия - първата жена, на която е оказана тази чест. Тя е и първата афроамериканка, която има своя статуя в Капитолия.