Коментар от Даниел Смилов:
Водещите кандидати в кметската надпревара за София към момента са двама. Васил Терзиев от ПП-ДБ има предимството на подкрепата на най-големите (по данни от парламентарните избори) формации в столицата. Тази подкрепа би трябвало да е достатъчна за някакво първоначално лидерство в надпреварата. Антон Хекимян пък стана изненадващата номинация на ГЕРБ. След като вече е ясно, че това не е някаква предизборна шега на Борисов, можем да се вгледаме в някои основни слабости на водещите кандидатури - наред с безспорните достойнства и на двамата.
Антон Хекимян
Няма нищо лошо журналист да стане политик. Има проблем обаче политик да стане някой, който е бил ден преди това директор на новините във водеща телевизия.
Журналистът може да бъде публицист, който защитава позиции по обществени въпроси, включително политически въпроси. В този случай преходът между журналистика и политика е безпроблемен - както при Борис Джонсън например. Като политик и като журналист той се отличаваше със сходни (поне в екстравагантността си) позиции.
Но ролята на ръководител на новините в голяма телевизия, претендираща за неутралност, не е публицистична. Тази роля се състои в подбор на гости, избор на въпроси към тях и най-вече - в коректно и безпристрастно отразяване на новините. Новините са факт, а публицистиката е въпрос на мнение и интерпретация на факта, която винаги има политически смисъл и окраска.
Когато "новинар" за една нощ се преобрази в "политик", възникват множество неудобни въпроси - както за политика, така и за новинаря. Новинарят трябва да отговаря да не би случайно да е служил като "скрита лимонка" на политическа партия в собствената си телевизия. Да не би в слушалката му да са шепнели определени партийни гласове? Също така стои въпросът за конфликт на интереси - как неговата (доскоро) телевизия и новинарският екип, който е ръководил, ще го отразяват по време на изборите.
Политикът пък трябва да отговаря кога точно се е сдобил с политическите си възгледи, които дотогава старателно е крил поради служебните си задължения. Тези политически възгледи автентични ли са или просто той е медийно популярно лице, което дадената партия иска да употреби в електоралната надпревара?
В конкретния случай на Антон Хекимян има и още две затруднения. Първото е, че той стои като медийно популярен стикер на един наложил се модел на управление в София, който има своите сериозни проблеми. Градът очевидно има нужда от промяна и по-добра реализация на огромния си потенциал, а не от преопаковане на досегашното състояние на нещата. В този смисъл "новото", което Хекимян носи, рискува да е просто целофан за стария управленски модел. Задачата на кандидата - да убеди хората, че не е политическа козметика - няма да е лесна.
И накрая, с номинацията на Хекимян ГЕРБ се отказаха да предложат политически лидер в ситуация, в която има нужда от политическо лидерство. Важно е в политиката да има хора, които са чувствителни към обществените нагласи и Хекимян безспорно е такъв. Но също така има нужда от хора, които да формират и насочват обществените нагласи. Румен Радев например ясно налага и усилва русофилските възгледи в българското общество. Евроатлантиците от ГЕРБ с какво отговарят на тази политическа позиция - Антон Хекимян ще трябва да мисли и по този въпрос.
Васил Терзиев
Кандидатът на ПП-ДБ, който е със забележителна кариера като предприемач и специалист по информационни технологии, има биографичен проблем със своята кандидатура. В неговия случай въпросът не е за това какво той е правил и мислил, а какво са правили родителите му и негови роднини.
Семейната история е безспорно политически значима и естествената реакция на доста хора е да виждат проблем в принадлежността на членове на семейството на Терзиев към ДС. Особено за пряко пострадали от комунистическия режим неговата номинация носи негативни послания.
Този проблем е основният, който досега занимаваше кампанията на Васил Терзиев. Той му помогна да добие известност и разпознаваемост, което е необходимо във всяка кампания, но същевременно разколебава част от неговите потенциални избиратели, които може да "протестират" с кандидатури като тази на Вили Лилков.
Терзиев е в трудна ситуация в това отношение, защото от една страна, разбира се, не може да се откаже от семейството си, а и никой няма право да иска подобна "павлик-морозовщина" от него. От друга страна обаче, колкото и да критикува комунистическия режим и неговите репресивни практики, хората няма да го възприемат като автентичен изразител на подобни позиции.
Този проблем ще тежи на Васил Терзиев, но той поне може да стане повод за по-смислено вглеждане в комунистическото минало на България и очертаването на действителните проблеми в него. Каквото и да казват критиците на Терзиев, той самият не е един от проблемите на комунистическото минало и на репресивните му служби. Преиграването в тази посока по отношение на човек, който е бил на 12 през 1989 година, не е особено почтено.
А това само по себе си е важен факт, защото в свободните държави хората не ги оценяват по семейната им история, а по собствената им биография. В крайна сметка най-популярният и досега германски президент, Рихард фон Вайцзекер (вече покойник), бе син на Ернст фон Вайцзекер - държавен секретар във външно министерство на нацистка Германия, член на нацистката партия, почетен член на СС и осъден на Нюрнбергските трибунали за съучастие в престъпления срещу човечеството. Васил Терзиев далеч не е в тази позиция, но принципът е важен и той показва, че аргументът с вината за делата на роднините му не е особено силен.
Най-куриозното е, че в критиките към Терзиев се включи и Бойко Борисов, който заговори за "връщането на ДС в София". Бивш охранител на СИК - една от мутренските групировки, възникнали с благословията и помощта на ДС членове - обвинява някого, който е бил тийнейджър през 1990-те, че е свързан с ДС. И такова чудо доживяхме.
Да обобщим
Медийният проблем на Хекимян и семейната история на Терзиев ще бележат неизбежно тази кампания. Въпросът е как двамата кандидати ще успеят да отговорят на обвиненията спрямо тях и доколко ще остане ресурс и време за съдържателни градоустройствени политики. Кметското място в София е обаче преди всичко национална политика - никой от кандидатите не бива да се заблуждава, че се избира просто градоначалник. Битката е за политическото бъдеще на страната. А това бъдеще в крайна сметка зависи от смяната не само на поколенията, а и на управленски модели, които са се оказали корупционни или не достатъчно ефективни.
*****
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.