Който беше против бежанците, излизаше ксенофоб

През есента на 2015 година въодушевлението от гостоприемството към бежанците беше толкова голямо, че срещу политиката на канцлерката Меркел не възникна почти никаква сериозна политическа опозиция или публицистична съпротива. Германия на практика избра свой специфичен път и отиде в необичайна крайност. Нито една друга държава не демонстрира подобна готовност да приема бежанци, каквато показа Германия. Някои чуждестранни политици  дори заявиха, че германците са се побъркали. Но правителството и медиите не се разколебаха и се сплотиха в общ фронт за възпитаване на народа. По този повод изследването на фондацията "Ото Бренер"стига до следните изводи:

"Вместо неутрално да наблюдава политиката и нейните изпълнителни органи, вместо критично да следи и проверява работата им, информационната журналистика  просто възприе гледната точка и лозунгите на политическия елит."

"Всеки, който показваше някакъв скептицизъм, попадаше под подозрението, че е ксенофоб."

Точно така си беше. Лично аз от самото начало бях сред скептиците. Така и не разбирах защо Германия ще е морално задължена да приема практически неограничен брой хора, пристигащи от цял свят. Убеден бях, че е ужасна грешка просто да отвориш границите си и месеци наред да ги държиш отворени с нагласата: "После ще видим кой в крайна сметка може да остане". Това беше грешка, за която дълго време ще плащаме. Опасявах се, че в страната ще бъдат привнесени конфликти, които могат да дестабилизират държавата и обществото. А от това не печели никой, включително и самите бежанци.

Излишни задръжки

По онова време обаче съществуваха огромни задръжки да го напишеш по този начин. И то не само заради общия морален натиск. Лично аз добре разбирах съдбите на бежанци от гражданската война. Възхищавах се и от това с какво себеотрицание много германци се грижеха за новодошлите, колко голяма беше готовността да се приемат известни неудобства – например блокираните спортни зали, в който бяха настанени бежанци. Нима имах право да вгорчавам на хората тази безкористна радост? В същото време си давах сметка, че това не е причина да премълчавам собственото си мнение. Така, както състраданието не е достатъчен мотив за политически действия. Затова тогава многократно написах какво мисля по въпроса.

На редакционните обсъждания избухваха истински спорове, в които скептичните гласове по темата "гостоприемство за бежанците" бяха очевидно в малцинство – точно това описва и изследването на фондацията. Извън журналистическите среди обаче темата често се обсъждаше много по-критично. И беше заредена с толкова електричество, колкото не съм преживявал около нито една друга тема през последните десетилетия. Защо ли обаче медиите, включително и Дойче Веле, не обърнаха нужното внимание на тревогите и резервите на хората – та нали тъкмо това е нашата задача? Многозначителен е фактът, че чуждестранни колеги в Дойче Веле в частни разговори се отнасяха много по-критично към политиката на Меркел, отколкото германските колеги – навярно защото не чувстват тукашната историческа обремененост.

В мрежата читателите започнаха да питат дали пък не съм уволнен, след като известно време не бях писал критични коментари срещу правителствената политика към бежанците. Не, не съм уволнен. И мога освен това да уверя всички читатели, че нито един началник не се опита да спре мой коментар. Или поне да ми окаже някакъв натиск по въпроса за езика.

Тъкмо това е най-важното. Дали тогава съм бил прав или не в своя скептицизъм - не е от значение. Но да имаш право непрекъснато и публично да критикуваш правителствената си ръководителка и да ѝ вменяваш безотговорна политика, при това получавайки парите си именно от държавата (както е в случая с Дойче Веле) – ето, това е свобода на словото. Това е Германия.