Елена Телбис: Говорят ли мъжете за насилието над жени?

Сексуалното насилие е престъпление, с което законът трудно се справя. Дори когато е преследвано, често пъти делата не завършат, а присъдите са ниски. Пред съдебните заседатели се разиграва сценарият "Той каза, тя каза", защото обикновено става дума за мъж и жена. Жертвите влизат в съдебната зала с надеждата, че там ще им повярват. Но си тръгват с думите "никой не ми повярва"… Това са част от темите в драматургичния текст на Сузи Милър Prima Facie, поднесен блестящо от Елена Телбис. С нея разговаря Еми Барух:

Елена Телбис не е сама на сцената. В черното пространство са сцени от нашия живот. Там са гласове, които може би не искаме да чуваме, и истории, които може би не искаме да научаваме. Там е мисията на театъра като лаборатория на невидимото около нас. Как се случва това?

Елена Телбис: Запомнила съм думите на проф. Дюлгеров, който веднъж ни каза - каквото и да правите, то трябва да говори за времето си. Този текст говори за времето ни.

След като напуснах театъра, си казах, че ще правя неща, които искам да правя. И че те може да не са свързани със сцената. Това е важно лично мое желание. Тогава изобщо не си представях, че ми предстои такава голяма работа. Голяма и като обем, и като отговорност.

Обаче като видях този текст, си дадох сметка, че не мога да не го направя. Но не просто да направя представление, което, надявам се, да е добро и смислено, а да води до разговор след спектакъла. И това да се случва след всеки спектакъл, ако е възможно. Първият път ще се случи на 7 май, когато след представлението ще има среща, съвместно с Emprove, с жени сървайвърки, с адвокат с над 20 години стаж с дела за сексуално насилие, с психолог, който ще бъде модератор.

Какво очакваш от тези срещи?

Елена Телбис: Статистиката на СЗО е стряскаща. Всяка трета жена е жертва на сексуално насилие. Питат ме: "Защо е толкова твоя тази тема?". Трябва ли да ти се е случило, за да започне да те вълнува? Всички живеем в среда, в която това се случва - как може да не те вълнува?

Не знам какво очаквам от тези дискусии. Да можем да говорим без срам и страх.

Избираш една много силна драматургия и я правиш без режисьор. С професионалното съучастие на Светлана Янчева. Как работихте?

Елена Телбис: Тази тема стана световна след случая с Харви Уайнстийн и движението #Metoo. Там обаче едни жени направиха голяма беля. Много говорихме за това със Светлана. Медиатизирането на реални житейски драми, които - макар и късно, бяха разказани от жертвите на сексуално насилие, доведоха до това, че други хора се възползваха от вълната и започнаха да тичат зад парите. Започнаха да фабрикуват истории, без да си дават сметка, че онези, които истински са преживели насилие, ги е страх. И е огромна крачка да вдигнеш телефона и да се свържеш с адвокат. Да не говорим за това да влезеш в съдебна зала, да започнеш да отговаряш на въпроси точно какво е станало и как…

Това е казусът, който поставя авторката на пиесата Сузи Милър, и затова тази пиеса се разглежда от хора от правния свят във Великобритания и Австралия: може ли, ако предполагаемата жертва на такова престъпление срещу личността, дава разбъркани показания и се оплита в думите си, съдът да отчита травмата и стреса и да има предвид, че подобно поведение може да се дължи тъкмо на тях. Защото, доколкото разбирам, лесно може да се каже за такова поведение: "Аха, ясно. Тя се обърква, значи лъже. Значи иска нещо". Може ли при такива случаи законът да загърби значението на последователността при даването на показания?

Но нека да е ясно - Prima Facie не е женска пиеса. Ние не мразим мъжете, ние ги обичаме. Друг е въпросът: Как възпитаваме децата си? Ние какво възпитание сме получили? И друго: вярваме ли изобщо, че има справедливост? Какво правим, за да я има? Справедливостта е нещо, от което всеки се вълнува според мен.

Само че ние живеем в една патерналистична, патриархална система, в която поколения мъже казват "няма как да изнасилиш жена, за която си женен, защото тя вече се е съгласила да дели леглото си с теб до края на живота си".

Елена Телбис: За страшно голям процент от жените това е нещо нормално. Много жени все още споделят разбирането, че "някой трябва да те вземе". Все едно си предмет, а не човешко същество. И след като я вземат, я поставят в кухнята, защото там ѝ е мястото на жената, тя също е съгласна да е там и често е съгласна и да бъде шамаросвана от време на време. Като някои жени напълно оправдават поведението на партньорите си: "Той работи много, той е напрегнат, той е натоварен, той ме обича всъщност"... Там битката е много сериозна и до тази кухня не знам дали имаме достъп.

Интересно ми е дали мъжете говорят помежду си на тези теми. Ако единият знае за другия, че има такива епизоди в дома му, че упражнява насилие спрямо жена си, или е бил свидетел как се държи с нея в общество, дали би разговарял с него? Или ще си замълчи и ще се направи, че не знае или че не го касае?

Авторка на тази пиеса е австралийката Сузи Милър. Идеята ѝ хрумва, когато като адвокат наблюдава колко трудно се постига справедливост при такива дела в съдебната зала. Тя напуска правосъдната система и отива в театъра, защото според нея театърът е мястото, където е възможен диалогът. Така ли е според теб?

Елена Телбис: За да има диалог, единственото, което не трябва да се допуска в театъра, е лош текст. В държавните театри хората, които подбират репертоара, носят чутовна отговорност. Другояче стоят нещата в частния сектор. Там преобладават ситуационните комедии, популярните лица от екрана, които публиката иска да види: да е леко, да е достъпно, хората да се посмеят, да се разтоварят от ежедневието и след това да седнат в някое заведение и да прекарат една хубава вечер. Така е от много време. Няма лошо, разбира се. Просто не ми се иска да е преобладаващото, а то е.

Не знам тогава какво се случва с пречистващия характер на театъра. Наскоро пак гледах един документален филм за проф. Крикор Азарян и се замислих за това.

Аз съм против твърдението, че животът ни е тежък и отиваме на театър, за да се разтоварим. Ако е тежък животът, няма да гърмят всички рейтинги на всички предавания, няма да гърми "Ергенът", няма да го гледат милиони хора, няма да гърмят кастингите за всякакви риалити формати. Ако ни е тежък животът, няма да са пълни заведенията навсякъде.

Но да прехвърля топката и в другото поле - ако е вярна максимата "к'вот се дава - т'ва се гледа", то не даваме друго. И тук идва една друга тема -  има според мен режисьорска криза. Има няколко имена. Едни и същи. И правят постановки през два месеца. Това е проблематично. Няма как да се подготвиш. Не можеш да имаш шест премиери в един сезон. Може би си отиде едно поколение режисьори, което май остава ненаследено. Понеже споменах Крикор Азарян: след като си отиде този човек, който винаги ми е изглеждал сякаш самият той Е театър, няма такава фигура, около която да кръжат други. А това е важно. Да има някой, около когото да се завихри и създаде общност. Да се учим заедно, да вървим напред заедно, да се дърпаме един друг. Струва ми се, че няма в момента такива фигури.

Разбира се, че има смислени и вълнуващи представления. Оценявам работата на колегите. Харесвам почти всичко, което прави Явор Гърдев. За мен е важен подборът му на текстове, начинът, по който прави разпределението, всичко е перфектно защитено като режисура, сценография…. Но са малко хората, които работят с подобна отдаденост.

Може пък сега да е важно друго и затова да няма интерес към театралната режисура. Защото тази професия е за хора, които умеят да водят другите. За отговорни хора. Може би сега никой не иска да води. Сега може би всеки иска да се изявява. Всеки има телефон, има портали, където може да качи себе си, да стане инфлуенсър, да го последват хиляди. Може би сега това са интересните неща. Няма лошо да е така. Стига да говорим от време на време за важните неща. И ако се заговорим за тях след края на спектакъла, значи си е заслужавал. Дано да има повече такива.

***

Вижте това видео от архива ни:

***
Вижте и това видео от нашия архив - интервю от 2012-а с театралния режисьор Димитър Гочев, който почина на 20 октомври 2013: