Хората бягат от България и заради това

Румен Драганов от Института за анализи в туризма каза онова, което мислим повечето българи: ако бизнесът иска да задържи хората в България, трябва да повиши заплатите. Ще си позволя да поразсъждавам по темата, като почна от здравия разум и стигна до футурологията.

Кога работодателят ще плаща повече? Когато започне да печели повече. Не са му виновни непроизводителните работници, нито дори това, че си купува скъпи играчки наместо да реинвестира. Виновна е системата, която позволява твърде лесно да се влиза в играта. Резултатът е евтинджийството, най-видимо тъкмо в туризма: алкохол без пари, занижен контрол, бутафорни културни атракции. Ако таргет са социалнослаби китайци, заплатите на обслужващия персонал няма как да пораснат и сънародникът ни от Видин, наместо да слугува по Черноморието, ще е все по-изкушен да номадства за три пъти повече пари в Италия. Защо е така? Бясна конкуренция, бърза печалба, подкупна администрация, роднини – в резултат всички маймуни на клона.

Отрезвяване

Същото е с роящите се университети, с болниците. Какво може да направи държавата? Ами да вдигне летвата за влизане в бизнеса, така че да останат най-добрите. Не, „невидимата ръка на пазара“ сама явно не работи. По-малко туристически компании, но от по-висок клас, ще имат по-голяма печалба, което ще позволи да се удържа качествената работна ръка. Веднага ще ми възразят: ужас, предприятия ще затварят, ще има безработица. Според мен пък ужасът е в полу-работицата, в която пребивават много наши съграждани сега. Време е след еуфорията „колкото повече, толкова по-добре“ да започне отрезвяване.

Вдигането на летвата предполага не само допускането на сериозни играчи с престиж, експертиза и банкови гаранции, но и грижа за стабилизирането на работната ръка – онази борба с текучеството, която води и комунизмът още през 50-те. Знаем как става то: осигуряват общежития, детски градини, транспорт - с една дума непарични добавки, които привързват служителя към фирмата отвъд ситуационния пазарлък. За някои неолиберали този вид капитализъм си е отишъл и лоялността на работника им е само в тежест. Слушайте само яростта на работодателите срещу символичния процент, който се дава за трудов стаж!

Въпросът май не е в парите. Новият бизнесмен иска да взима хората, когато му трябва и да ги изхвърля, когато няма поръчки. Е да, ама в развитите европейски страни не е точно така - там тази грижа още я има и когато някой българин реши да емигрира, той не го прави само за пари, а също и за права, придобивки, кариерни перспективи. Опитва да се отърве от ужасната родна несигурност. Знаем, че работникът днес е свободен да сменя предприятието, когато не му изнася, но не сме още осъзнали докрай, че същото е с държавите. И че няма да задържим хората с гайди и героични статуи, а трябва масирана политика на социална грижа за работната ръка, най-добре в партньорство между държавата и бизнеса.

Да си внесем работници

Тук идва темата за вноса на работна ръка: бизнесът има нужда от тази „резервна армия на труда“; работниците обаче се боят, че новодошлите конкуренти ще свалят заплатите. Цялата работа се облича в националистическа (а вече и генетическа) образност и енергиите се пренасочват към увеличаване на раждаемостта, което развеселява Фейсбук. Разбира се никаква раждаемост не може да попълни нуждата от хора, защото родените днес биха влезли на пазара на труда след около две десетилетия, през което време ще трябва да ги издържат намаляващите работещи. Компромисният внос на 2 хиляди и нещо украинци е прах в очите – не само защото тези хора дойдоха по-скоро на море, а защото Украйна е богата страна и скоро ще си стъпи на краката. Ако България ще внася хора, хубаво е да гледа към страни, които са доста под нейния стандарт. Ще свали ли заплатите вносът на работна ръка? Да, ако си представим, че работните места останат същите. Не, ако приливът на хора означава нови предприятия, идеи, производства. Впрочем тъжен факт в развития свят е, че винаги мигрантът тръгва от най-долу в социалната йерархия; у нас обаче „чужденец“ значи „началник“, представяме си, че не ние ще го експлоатираме, а той нас – и това добавя класова омраза към местния расизъм.

Накрая футуролози ни предупреждават, че сме на прага на революция, която ще направи излишна огромна част от работната ръка. Роботизират се не само цели „фабрики без осветление“, очаква се дехуманизация на дейности, които доскоро извършваше средната класа – редактор, борсов агент, правен консултант, интернет-трол. Ако е така защо изобщо водим този разговор – да напускат колкото се може повече хора! Тук ще останем няколко колкото да поливаме голф игрищата, по-точно не да поливаме, а да наглеждаме автоматичната система за поливане. Новата технологична революция, казват, ще пощади професии, които днес считаме за непрестижни – обслужващ персонал в споменатия туристически бизнес, грижа за стари хора или деца, с една дума сфери на човешко общуване, където машината няма скоро да ни победи. Самото образование, каквото го познаваме, казват, ще се обезсмисли. Какво значение ще има кой е по-умен и кой по-глупав, ако изкуственият интелект е хиляда пъти по-умен и от двама ни?

Неравенството ще се увеличава

Слуховете за апокалипсис ми се виждат преувеличени. Технологичните революции винаги са създавали нови работни места. Вярно, че самоуправляващите се автомобили ще вземат хляба на милиони шофьори, само че представете си грандиозното индустриално усилие, което ще изисква промяната на всички автомобили, всички пътища (и правете сметка кога пък ние ще успеем да го извършим!). Представете си само колко работни места ще отвори вдигането на летвата в екологията, в здравеопазването. Мен да питате, ще има работа колкото щеш, само регионалните неравенства ще се увеличат и оредяваща България ще изостане отново.

Разбира се, че разпределението на плодовете от технологичния прогрес са основния проблем, но и тук има нещо ново, което посочват икономисти като Пикети. Все по-голям става делът на мъртвия капитал (машини, земя, патенти) спрямо заплащането на труда. Оттук расте неравенството между собственици и работещи - та били те и на най-високи позиции. В идеалния случай за капиталиста делът на машинното производство клони към 100 процента, делът на труда към нула. Новата утопия за безусловния базов доход (ББД) избуя на фона на тази мрачна перспектива – ако няма да има работа за всички, то да поддържаме живота на гражданина без да очакваме от него нищо. Вероятно много от нашите кандидат-емигранти ще се задържат тук, ако си представим, че въведем ББД – само че това вече няма да има никакъв смисъл. Икономиката просто ще заделя нещичко от растящите си печалби да ги издържа, както правим днес с домашните любимци. Оттук ще дойдат и новите битки - не само за по-справедливото преразпределение на пари, но за разпределение на роли, отговорност, смисъл в една такава пост-човешка икономика.