Хорá, дядовци и апокалипсис: България преди вота

Ако няма хоро, ще зазвучи поне една каба гайда. След това поредният политически лидер ще направи прочувствена реч, завършваща задължително с „Победа!“. В обръщението към симпатизантите има от всичко по малко - естрадна загриженост за народа, обещания за светли бъднини, заклинания за по-високи доходи, сигурност, разцвет на държавата и, естествено, подробно описание на бедствията, които ще сполетят страната, ако спечелят опонентите. Така започва всяка предизборна кампания в България - с доза родолюбие и много патос. Предстоящата вероятно ще засегне и темата съединена България, която по случайност съвпада като дата с началото на едномесечното време на обещания, в което партиите трябва да спечелят симпатиите на избирателите.

В деня след изборите обещанията ще са забравени. Поради простата причина, че не пораждат ангажимент. А виновниците за всички несполуки на бъдещото управление ги знаем още от сега - лошото наследство, кофти „материалът“, корумпираните съдии, неконструктивната опозиция, изненадващата зима и ред други нелепи оправдания.

Нищоговорене

Впрочем, предизборните мантри на голяма част от българския политически елит са толкова неясни и обвити в мъгла, че дори хората, изрекли тези мантри, няма смисъл да търсят обяснение защо се отмятат от обещанията си. Забравянето им е точно толкова лесно, колкото и произнасянето, защото в публичното пространство звучат предимно кухи и безсъдържателни фрази.

Поне това показва опитът дотук, а предизборната ситуация в момента не подсказва ни най-малко, че политическият елит ще изневери на навика си за удобно нищоговорене. Поеманите ангажименти граничат с абсурдност, а изявленията покрай тях често звучат като нелепици, тиражирани охотно от медии, които от своя страна дебнат да се ориентират кой ще бъде следващият управник, за да му се поднесат на тепсия с празни първи страници, на които да изпълнят всичките му желания.

Непосредствено преди изборите пък се появява някой политически анализатор, който авторитетно обяснява, че българите гласуват по-скоро на база емоционални симпатии, а не толкова за програми и виждания. И няма как да е другояче, защото програми на практика няма.

По-малко от месец и половина преди извънредните избори за Народно събрание избирателите де факто не знаят какво им предлагат основните партии. Не чуват основни виждания на партийните екипи в сферите на икономиката и финансите, енергетиката, правосъдието, а здравеопазването и образованието са се превърнали с нарицателни за „необходимостта от спешни и дълбоки реформи“, които обаче никой не назовава в детайли.

Изцяло липсва и разговорът защо сме най-бедната държава в ЕС. Обяснения защо досега нито едно управление не е успяло да превърне МВР в орган, противодействащ на престъпността, също няма. За сметка на това Вътрешното министерство все по-често действа като наказателен отряд, служещ на властта - без значение в чии ръце е тя. Няма също така обяснения защо страната ни е изцяло зависима от Русия в енергиен план.

Само допреди две седмици се говореше за колапс на здравеопазването, но темата бе затворена с актуализацията на бюджета на НЗОК. И никой не се наема да даде рецепта за лечение на здравната система. Обвиненията за порочната обвързаност между магистрати и политици се сипят във всеки удобен момент, но стратегия за реформи няма.

Политическите "тези"

На този фон лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов изнудва избирателите със заплахата, че ако няма 121 депутати, няма да влезе в управлението, а това ще задълбочи още повече кризата в държавата, която и без това е катастрофирала. Наред с това обещава енергийни реформи. Какви точно - не е ясно. Знаем само, че партията му има амбицията да санира панелните блокове. А за интеграцията на малцинствата щял да се погрижи, като назначи десетима заместник-министри от турския етнос.

Основният политически опонент на ГЕРБ пък си има програма, която е от 2009 година. Вече пета година социалистите освобождават България от страха, насаден от Бойко Борисов, и спасяват страната от хунтата му. Как и защо - не е ясно. Знае се само, че държавата ще погине, а народонаселението ще мизерства, ако генералската партия е във властта. Казано накратко: апокалипсис! Естествено, говорителите на социалистите са остриета и срещу олигархията и корпоративните обвързаности. Но само срещу тези, които не са създали те. Затова няма да се изговори и дума срещу „модела Пеевски“. За сметка на това левицата категорично се противопоставя на „олигархичния модел“.

Онемяването по темата за корпоративната обвързаност на държавата с един бивш депутат и следовател в неплатен отпуск не е приоритет само на БСП. „Необходимата“ тишина кънти и в думите на човека, обещал десетима зам.-министри от турски произход.

ДПС пък мълчи по всички останали теми. Мъглявите и сякаш пазени в тайна (за да се напаснат успешно към поредния таен или явен коалиционен партньор) позиции по основни политики са компенсирани с широка подкрепа за „добрия депесар“ Пеевски. В смътните обяснения, че сега е време за кафе и национално съгласие, партията, претендираща да се бори за „права и свободи“, не е представила ясни виждания за правоохранителния сектор, например. Сектор, който „добрият депесар“ щеше да оглави. На последните парламентарни избори Движението обеща "по-ефективно" работещи специални служби, поставени под "незаобиколим" парламентарен и граждански контрол. Не бе обяснено как точно ще бъде постигната тази цел. Но така или иначе е малко вероятно електоратът на ДПС да иска разяснения по тази или която и да е друга тема. Както тогава, така и сега.

И когато говорим за малцинства (какъвто е общият случай със симпатизантите на ДПС), не бива да изпускаме от поглед и националистическите формации, които случайно или не преди почти всеки вот получават удобна тема, за да разгърнат своята „кампания“. Както през 2011 година, когато в началото на предизборната кампания се разигра мини-въстание в Катуниица, сега медиите се занимават с Бяла черква, където местните жители искат да изселят няколко ромски семейства. Този сюжет веднага даде повод на партии като ВМРО и НФСБ, претендиращи да бъдат новите националисти в парламента, да се провъзгласят за защитници на българите от „циганизацията“.

Да не забравяме и Реформаторския блок, който точно преди година представи виждания, наподобяващи програма, които чертаеха, макар и схематично, стъпки и действия в различни области. С приближаването на предизборната кампания обаче десницата се съсредоточи върху себе си и сметна за уместно да занимава избирателите си с вътрешни „неразположения“ и битки. По стар обичай десните формации затънаха в аргументи „за“ и „против“ бъдещото им управление с ГЕРБ, без дори да е ясно дали ще успеят да влязат в класацията на кандидат-управляващите.

"Всички са еднакви"

Така общият фон от политическа безидейност, продиктувана единствено от стремежа за участие във властта, ражда чудовища, които с охота стъпват на емоционалния и лишен от всякакъв прагматизъм български вот. Когато думите са обезценени, а ангажименти за политики няма, избирателят гласува или за нечий дядо, убит от комунистите, или против ромите, или пък за връщане на социализма, защото „тогава имаше сигурност и всички можеха да си позволят да отидат на почивка“. После Делян Пеевски оглавява ДАНС, а Николай Бареков обещава монархична народна република. А избирателят повдига рамене с аргумента „Че за кого трябваше да гласувам, те всички са еднакви“. И донякъде е прав. Защото различия така и не е успял да открие. Различията не се съдържат в опаковката от хоро и каба гайда, а в предлаганите политики. Но за тях все не остава време покрай всичките дядовци, апокалипсиси, костинбродски афери и бобовдолски скандали.