Ужасът на потопените хора

Калин Терзийски разказва:

Преди няколко дни получих имейл от една симпатична жена, която слабо познавам, но знам за нея, че е обладана от мисълта за Края на Света. В този мейл тя пишеше: Краят на Света може да настъпи всеки един момент. Така че бъдете бдителни!

Естествено – изтрих мейла. Никой не обича лоши предсказания. В по-месоядни времена лошите предсказатели са ги хвърляли на лъвовете и на лернейските хидри. Сега просто изтриваме мейлите им. Времената са такива. Мразиш някого и неговите лоши мисли и какво? Просто натискаш дилийт. И той престава да съществува.

Моят проклет инстинкт за самосъхранение

Но мисълта за Края остана. И аз гледах как минават дните и виждах сигнали и знаци. И видях и един съвсем ужасен и ясен знак. Когато гледах по телевизията как водите нахлуват в замръзналите зимни села из България, изпитах ужас. И си казах: Това е знакът!

По-страховита фантазия отдавна не ми се беше явявала. Малки селски къщи в пропукващия адски студ, които бързо и неумолимо се пълнят с черна ледена вода. И в нея плуват крави - с очи, вперени в стените на празните стаи. Към портретите на умрелите баби и дядовци. Тежък ужас. И нямаше как да не си кажа: Лошо ни се пише!

Но после инстинктът ми за самосъхранение изби като здрава и червена пяна и аз започнах да рационализирам. Рационализиране се нарича в най-общи линии придаването на смислен и разумен вид на плашещите ни душевни съдържания.

Казвах си: Хората ще се справят. Но също си казвах: Може ли да се спре цялото зло на света? Не може! Така че е излишно да страдам. Щом като не мога да помогна, трябва да остана хладнокръвен. Защото в Целия Грамаден Свят, във всяка секунда, загиват по най-зловещ и нелеп начин хиляди хора. И ако мисля със състрадание за тях, ще полудея.

Така казваше моят проклет инстинкт за самосъхранение. И аз се дразнех от неговата просташка безчувственост. Щеше ми се едновременно да не умра от отчаяние и мъка пред ужаса на потопените хора. И все пак да им съчувствам колкото мога повече.

Вината и виновните

Но едно ще ви кажа: Докато мислех и чувствах тия неща, докато си представях замръзващите в черната вода – аз все пак успявах да се опазя от едно. От гняв и от обвинения. И гледах. Гледах репортажите, слушах новините и четях мненията. Даже участвах в телевизионно предаване на тая тема. Дали трябва да търсим виновните за тая трагедия?

Не знаех точно какво да кажа. Все ми се щеше казаното от мен да не е тъпо клише. Но почти само клишета ми идваха. Трагедията някак изисква клишета. Никой не може да е оригинален, когато казва: Моите съболезнования.

Но виждах с ужас, че повечето хора наистина не изпитват друго, освен ужасен гняв и злоба. И си казвах: Не е ли именно това Краят? Краят, когато черният гняв и озлоблението ни един към друг – даже в трагедията – ни залеят?

Хората, които чувах и виждах да говорят за трагедията на потопените и за бедствието, се занимаваха предимно с това да търсят виновните. И аз се подвеждах по тях и също започвах да мисля за това. Да говоря за това. И изпитвах досадата и погнусата на увлечения срещу волята си.

И започнах усилено да мисля: Защо, когато нещо ужасно се случи, цялата ни мисловна енергия непременно се отклонява към търсенето на виновни? Защо трябва неизбежно да се увлече натам? Не към ясни и силни мисли за това какво да се направи, за да стане по-добре, а към мислене само за това: кой е виновният? И днес си дадох някои отговори. Ето ги:

Крясъкът на безсилието

Искаме да намерим виновник, защото сме безсилни. Когато не можеш да направиш нищо, когато не можеш да помогнеш и да спасиш, насочваш целия си крясък, цялата си непродуктивна енергия по най-лесния и близък канал. Той се казва Злоба. Другото му име е Обвинение.

Който не може да помогне, той обвинява. И това е пак част от инстинкта за самосъхранение. Магично и ритуално ние обвиняваме за ужаса някого, за да отхвърлим вината от себе си. И защото не можем да обвиним Бог, обвиняваме Хората. Другите хора.

Това Обвинение никого няма да спаси, на никого няма да помогне. Освен на обвиняващите. Да не се задушат от безсилие. Но има и друго. Наистина ли тези, които обвиняват, са толкова безсилни? Замислих се. Струва ми се, че не са.

Няма нещо, на което човешкият ум да не може да се опълчи. Няма проблем, по който човешкият ум и хитроумие да не могат да се намесят и да намерят някакво решение. Даже най-ужасните събития дават на добрите умове криле. И те измислят такива решения, че на човек му става гордо от човешката му природа. Значи...

Мързи ни - и затова мразим

Значи отклоняването на цялата енергия към злобата и обвинението не е само продукт на безсилието. Тя е и продукт на тъпоумния мързел. С две думи казано: страх ни е да съчувстваме, мързи ни да търсим решения и затова мразим и обвиняваме.

Така си казах накрая. И реших да направя следното: Когато видя човек, нуждаещ се от помощ и намиращ се на разстояние една ръка от мен, веднага да му помагам. Да изливам своето Добро и своята Помощ в близкия до мене човек. И да се надявам, че в Гигантския Разпределител на Добро, Там Някъде – от моето дадено Тук Добро – ще се задели и за тези, които са Там. В бушуващия леден мрак и водите.

В началото бе Хаос и само Дух се носеше над водите. Така мисля тия дни, а в сърцето ми още се носи лошата миризма на лошото предсказание. На тая моя позната с нейния Край на Света.

Автор: К. Терзийски, Редактор: Д. Попова-Витцел