Три илюзии, които да изоставим през 2016
1 януари 2016Коментар на Иван Бедров:
Заминалата си преди часове 2015-а година на пръв поглед ни остави там, където я посрещнахме. Същите хора управляват България, същите неща правят. Същите училища посещават децата ни, същите непригодни професии произвеждат. Същото недоверие в правилата, същите схеми над правилата. Ако много държим да потънем в отчаяние, има още десетки неща за изреждане, които са си все същите.
Оптимистичният поглед обаче не може да не забележи, че на старта на новата година имаме поне три илюзии, които спокойно можем да оставим зад гърба си. Не защото не знаехме и преди, че котлонът пари – просто в последните 12 месеца имаме достатъчно белези от изгорено и не можем повече да се правим, че не знаем, че котлонът пари. Следват илюзиите, следват и примерите:
Босовете сами ще се разделят с част от властта и парите си
Гръмотевичната намеса на почетния председател на ДПС Ахмед Доган в самия край на годината отне вярата в доброто на крайно наивните, които наистина бяха повярвали в приказката как един ужасно богат и влиятелен човек в един момент се уморява от играта и се оттегля в манастир. Или в сарай. „Какво повече му трябва, та той има всичко?“, питат хората по адрес на политици, олигарси и редови мутри, а въпросът крие надеждата някой ден мразените от всички лица да напуснат сами сцената. Случаят с Доган може да бъде камбанката, която да стряска всеки добронамерен избирател, очакващ те сами да си отидат.
Влечението към власт и пари е завинаги. А примерите пред очите ни дори не могат да осигурят изключение от правилото. Партийни лидери, депутати, министри, кметове... Напускането на властовите позиции никога не е ставало доброволно. Затова оставката на министъра на правосъдието Христо Иванов остави отворени устите на мнозина, защото никой не е свикнал някой да си тръгва сам.
Ръка за ръка с тях
Много хора още преди повече от година бяха убедени, че не можеш да бориш статуквото, когато си в коалиция с негови части. Уви, негативните прогнози се оказват с най-висока успеваемост. Но от друга страна винаги си струва да се опита и заедно с неуспеха да получиш поредното изгорено по ръката. Котлонът наистина пари и през 2016 година няма да можем да се правим, че не го знаем. Опитът на Христо Иванов да започне радикална реформа на правосъдието, в което 94% от българите изпитват недоверие, постигна най-малкото две неща – вдигна високо темата и освети/припомни кой кой е. Не можеш да премахнеш политическия натиск над съда, когато съгласуваш парламентарното си поведение със семейния приятел на опрасканата. Не можеш да промениш съветския тип прокуратура, когато зависиш от гласовете на архитектите, ползвателите и клиентите на тази прокуратура. Не можеш да демонтираш модела #Кой, когато се ползваш от гласовете му – и парламентарни, и медийни. И докато преди година някой можеше да твърди, че стъпка по стъпка и ръка за ръка с тях може да помръдне напред, в новата година вече няма да има кой да го чуе.
Някой друг
В новата година влизаме и с примера на съдиите, които за първи път излязоха на стълбите пред Съдебната палата и, макар и мълчейки, извикаха „Стига вече толкова!“ Илюзията, че една група хора ще протестират за всичко и ще отменят гражданското задължение на всички останали да се борят за свободата си, остава в миналата година. Тази илюзия обаче бе обладала твърде много хора, защото е лесно да прехвърлиш тежестта да бъдеш гражданин върху някой друг. Не може едни и същи стотина човека да протестират за всичко, всички останали да притихват встрани, а накрая да има промяна. Изхвърляме тази илюзия назад и очакваме след съдиите да дойдат журналистите, прокурорите, полицаите, чиновниците... Всеки сам се бори за свободата си и, след примерите от миналата година, през 2016 не можем повече да очакваме някой друг да свърши работата.
Разбира се, самото изхвърляне на тези три илюзии не може и няма автоматично да промени България. Но поне прави по-лесни отговорите на въпросите Кой? И С кого? - Ние. Сами.