Такива неща сме виждали и преди

Коментар на Татяна Ваксберг:

За няма и месец ДПС и БСП предизвикаха поне три мощни взрива, породени от три скандала - първо се прегърнаха с „Атака”, после назначиха Пеевски за шеф на ДАНС, а най-накрая отказаха да проумеят, че такива стъпки нито могат да се нарекат просто „грешки“, нито могат да се замажат с процедура.

Тези три безспорни скандала заслужават много повече от купона по софийските улици. А ако се вземе предвид и скоростта, с която всеки от тях беше сътворен, отдавна би следвало да сме забравили, че е имало Местан и Станишев начело на някакви партии. И отдавна би трябвало да се готвим за нови избори. По този въпрос спор няма.

Пеевски не е първият

Спорът е в друго. А именно, че тези скандали изобщо не би трябвало да ни изненадват. Защото са наследствени. Който и детайл от тях да хванем, той е като дежа вю. Гигантско като Пеевски, но въпреки всичко - дежа вю.

Например това: Пеевски не е първият човек, заради когото се пише или променя закон. Първият беше Симеон Сакскобургготски. През 1991 г. Народното събрание почти открито заяви, че за да не може царят да стане държавен глава, в основния закон се вписва изискването кандидатът за президент да е живял поне пет години в страната.

Както показа историята, тази злоупотреба с правото попречи на Сакскобургготски само временно. Десет години по-късно той не само че оглави едно убедително мнозинство, но и си послужи със същия този похват - промени цял закон, за да може Васил Иванов-Лучано да стане министър на спорта без да има висше образование.

Тези примери не са единствените, но и те стигат. Когато ДПС и БСП промениха до уродливост закона за ДАНС, за да настанят в тази институция тъкмо човек, когото институцията би следвало да разследва, те приложиха старо правило, срещу което никога не е имало протести. Ако не броим коментарите на единици медии, които вече не съществуват.

За самия Делян Пеевски вече е казано достатъчно, но все пак да припомним - това е депутат, който не ходеше на работа, не се явяваше в избирателния си район, имаше само скришом направени снимки и никой не му беше чувал гласа. Той стана депутат през 2009 година. Нямаше да получи и половин вестник, ако ГЕРБ не беше му го осигурил. После Борисов се оплакваше, че медиите на Пеевски го били обичали „брутално“ и с това му направили лоша услуга. Докато всъщност тези медии го обичаха точно толкова, колкото го заслужаваше бруталното им финансиране. Срещу тази платена любов нямаше протести. Пак само единични публикации.

Флиртът с "Атака"

Вторият взрив на негодуванието през 2013 г. произтича от недекларирания съюз на ДПС и БСП с „Атака“. Смята се, че е недостойно и опасно да се влиза в съюз с една крайнодясна националистическа партия. И това си е точно така. Само че такъв съюз не възниква за първи път. „Атака“ беше съюзник преди всичко на ГЕРБ, като този факт така и не срещна протести през 2009-2010 година. По-рано пък, през 2005 г., когато това формирование за първи път влезе в парламента, то беше масово омаловажавано и подминавано.

Нов тласък на недоволството бе породен от факта, че Волен Сидеров оглави парламентарната комисия по етика. Това е най-необяснимият от всички протести, защото точно тази комисия вече е била оглавявана от „Атака“ (макар и не лично от Сидеров) и то в продължение на цели две години. Този факт не предизвика никакво смущение, няма го дори по вестниците. От 2009 до 2011 г. Комисията по етика се ръководеше от депутата на "Атака" Валентин Иванов, който впоследствие напусна групата на националистите и загуби и поста си начело на комисията.

От векове за векове

Що се отнася до това, че сегашните управляващи наричат назначението на Пеевски „грешка“, а по въпроса за съюза с „Атака“ се правят на обидени заради „несправедливите обвинения”, това поведение е патент още на Сакскобургготски, творчески доразвит от Бойко Борисов. Първият отговаряше на обвинения и въпроси с философското „вервайте ми“, а вторият дори и това не казваше, а просто създаваше следващ скандал, по-оглушителен от всички предишни.

През последните десетилетия България твърде често е показвала, че историческата памет не е най-силната ѝ страна. Но в случая със сегашните протести май не става дума за лоша памет, а само за избирателна. И ако продължим да си я отглеждаме в същия избирателен дух, все ще дойде ден, в който ще освиркваме не някое правителство, а директно себе си.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел