Сто години след ''Тоталната война''

В продължение на близо година българското обществено мнение следи бушуването на военния пожар, като симпатиите клонят към Русия, Англия и Франция. Становището и на опозицията е, че националните интереси диктуват обвързване с политиката на Антантата. По същото време обаче България получава от германския банков концерн "Дисконто-Гезелшафт" заем от 500 милиона марки, отказан по-рано от Франция. Този факт накланя везните към Централните сили /Германия и Австро-Унгария/, на които и ВМОРО възлага надеждите си за възмездие към жестокия сръбски и гръцки окупационен режим в Македония.

Обещанията, които получава България

До края на 1914 година нито Антантата, нито Централните сили полагат каквито и да е усилия за привличането на България като съюзник. Когато обаче Османската империя влиза във войната на страната на австро-германския съюз, положението се променя и отрежда на страната ни ключова позиция. Дипломатическият натиск върху България се засилва. Предложенията на Антантата са по-уклончиви и предвиждат съдействие за присъединяването на голяма част от Егейска и Вардарска Македония едва след войната. Докато тройният съюз обещава на България цялата Сръбска Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя.

Водено от идеята да осъществи българското националното обединение, през септември 1915 правителството на Васил Радославов подписва в Цариград споразумение и за връщането на 2,5 хиляди квадратни километра територия по долното течение на река Марица. Така се стига до договора с Германия и Австро-Унгария за обща война срещу Сърбия и тя е обявена с манифест на българския цар Фердинанд на 14 октомври същата година.

Жестоките цифри след края

Във войната участват 34 държави и са мобилизирани около 70 милиона души. До примирието, подписано четири години по-късно в Компиен и белязало поражението на Централните сили, по фронтовете и в окопите загиват близо 10 милиона души, ранени са над 20 милиона. Войната подкопава катастрофално стабилността и в държавите-победителки, и в победените страни. Падат цели династии, прекрояват се граници в Европа, заличени са четирите големи империи Австро-Унгария, Германия, Русия и Турция, възникват нови държави.

Почти сто години по-късно изследователите в Европа продължават да изучават и анализират трагичните последствия - и икономически, и обществени, и морални, от първата "тотална война", опитват се да преосмислят жестоките ѝ уроци.

Според историка Димитър Стоянович Първата световна война е резултат от може би най-трайното през годините проявление на човешката природа: ненаситността. "Подобен глад няма засищане и изяжда всичко по пътя си. Не би могло даже да се говори за повече или по-малко виновни - виновни са абсолютно всички. Вече по-късно историята, като опитна блудница, ще легне в леглото на победителя."

Кои са виновните?

Стоянович е на мнението, че за избухването на Първата световна война е абсурдно е да се вменява индивидуална вина на когото и да било, дори и на нарочената за виновник за всички европейски злини през 20 век Германия. Точно този вид стереотипи водят и до още по-страшната Втора световна война, която е пряк резултат от потресаващата липса на справедливост след края на Първата. "Безспорно е, че победителите пишат историята. И щом е така, нека победителите да си понесат отговорността за историческите последствия", смята историкът.

Той подчертава, че решението за включване или невключване е в крайна сметка самостоятелно. "Когато избираш определена страна в конфликт, би трябвало да си предвидил и възможността да застанеш на страната на губещия. Ако не си, очевидно не си готов за тази игра. България, например, избира съюза с Германия в Първата световна война единствено по прагматични причини, свързани с нейните национални амбиции. Именно по тази причина в България вината се приписва най-вече на държавниците, направили грешен стратегически избор и довели страната до национална катастрофа."

Всъщност и България, и Гърция, и Сърбия, и останалите по-малки европейски държави са пионки в глобалната геостратегическа игра, с които играят други, по-силни играчи, отбелязва Стоянович. Според когото не би било сериозно да се търси някаква по-особена роля на Сърбия, дори в контекста на сараевския атентат - войната неминуемо е щяла да започне и по друг повод.