САЩ имат съюзници, но на каква цена?

Наистина ли страни като Саудитска Арабия, Катар или Египет са благонадеждни съюзници в борбата срещу престъпните банди на "Ислямска държава"? Не, не са. Саудитска Арабия поддържа една брутална и крайно недемократична система на управление, базираща се на ислямското право /шериата/. Катар с всички сили подкрепя "Мюсюлманското братство" в региона, включително и войнствени групировки като Хамас. Египет пък радикално преследва "Мюсюлманските братя", но не закача далеч по-радикалните от тях салафити, за да не разгневи своя най-важен кредитор - Саудитска Арабия.

"Сунитската ос" на държавите от Персийския залив и Турция в продължение на дълго време не осъзнаваше терористите от "Ислямска държава" като реална заплаха. Тези страни съвсем съзнателно ги оставяха необезпокоявани, а в някои случаи дори ги подкрепяха, защото терористите им се струваха полезен инструмент в борбата срещу режима на сирийския президент Асад. Както е известно, Асад е съюзник с шиитския Иран, който от години пък се бори за регионално надмощие срещу сунитската Саудитска Арабия.

Сунитските страни дълго толерираха "Ислямска държава"

Дори след като фанатиците от "Ислямска държава" завладяха град Мосул и разшириха господството си над обширни територии от Ирак, сунитските страни останаха подчертано пасивни. Защото бе видно, че терористите се съюзяват с местни сунитски групировки против доминираното от шиитите предишно правителство в Багдад, което бе тясно свързано с Иран. Сунитските държави явно смятаха, че могат да извлекат ползи от това развитие и не искаха да му се противопоставят прибързано. Очевидно свалянето на омразния им шиитски премиер Нури ал Малики бе за тях по-важно, отколкото възпирането на "Ислямска държава".

Все пак съюзът между САЩ и сунитските държави няма алтернатива, защото без тяхната подкрепа борбата срещу терористите от "Ислямска държава" не може да бъде спечелена. Вярно е, че "Ислямска държава" е в състояние да се самофинансира чрез контрабанда на петрол и рекет, но е особено важно да се пресушат поне външните й финансови източници от региона на Персийския залив.

Освен това САЩ се нуждаят от разрешитилени за ползването на военните бази и въздушното пространство на тези страни, за да могат ефективно да атакуват терористите в Ирак и по-сетне в Сирия. Американската военна операция срещу "Ислямска държава" също няма алтернатива. На ликвидирането на цели народностни групи и бруталното обезглавяване на невинни хора вече не може да се противодейства по друг начин, освен чрез сила.

На каква цена?

Участието на арабските режими в борбата срещу "Ислямска държава" обаче няма да е безвъзмездно. С всички възможни средства те ще се опитат да осуетят евентуалното подсилване на режимите в Иран и Сирия, вследствие на борбата срещу "Ислямска държава". В случая със Сирия, впрочем, такова поведение е напълно оправдано.

От три години насам Асад води човеконенавистна война срещу голяма част от собственото си население, затова и не бива той да излезе печеливш от борбата срещу терористите. И САЩ постъпват много правилно като паралелно с военната операция срещу "Ислямска държава" на сирийска територия взеха решение да окажат военна подкрепа на по-умерените противници на сирийския режим. Дали този подход ще се окаже успешен, все още не е ясно. В най-лошия случай Асад накрая би могъл да излезе и победител от целия конфликт.

Другата цена, която ще трябва да заплатят САЩ в случая, е политическа. Държавните ръководители на арбските държави са наясно, че Вашингтон е силно зависим от тяхната подкрепа в сегашната конфликтна ситуация. Евентуални критики за нарушения на човешките права в техните страни, доколкото изобщо ще могат да бъдат изказвани, несъмнено ще бъдат отхвърляни с още по-голямо самочувствие, отколкото досега.

Във времето на битката срещу тероризма явно няма да се появи нито една нова "Арабска пролет" - а с това задълго ще се отложи и необходимото обновление на политически закостенелите арабски режими.