Сарацин или Сидеров?

Анализ на Елена Никлева:

В Германия от една година обществото разгорещено спори за трудната интеграция на турците и проблемите на децата, чийто майчин език не е немски. Този спор беше катализиран от книгата на определяния като “провокатор” Тило Сарацин, който твърди, че Германия подкопава своите устои, приемайки прекалено много хора от твърде различни култури. Част от тезите на Сарацин наистина са спорни, но дори критиците му признаха, че е дал тласък на дебата по табуизирани и занемарени теми. Цялото общество поде този дебат. Журналисти, експерти, есеисти, анализатори, политици, водещи на кръгли маси постоянно дискутират пропуските в интеграцията на турците и мюсюлманите като цяло. Проблемът за езика и неговото владеене се помести в самата сърцевина на тази дискусия.

Сляпо, хаотично, по български...

В България никой не се запита кога и как половината от първокласниците се оказаха с майчин език, който не е български. Ако в Германия корените на социалното недоглеждане трябва да се търсят половин век назад, когато започва масовият прилив на гастарбайтери, то очевидно в България проблемът не е външен, не е привнесен, не е свързан с прииждането на чужденци. Става дума за вътрешни демографски процеси, за намаляване на раждаемостта сред мнозинството - и за обратната тенденция в малцинствените общности.

Какви са проблемите на децата, чийто майчин език не е български, какъв език говорят вътре в семейството и едва в училище ли започват да усвояват български? Как се отразява това на успеха им, как техните затруднения влияят на останалите в класа? Българското общество почти не дискутира тези въпроси. То се движи някак сляпо, хаотично, липсва му самопознание. Ако днес за половината от първокласниците българският не е майчин език, какво ще стане утре?

България е с най-тежката демографска ситуация в ЕС. Тази ситуация до голяма степен се обяснява с напускането на стотици хиляди млади българи, които днес живеят в чужбина. И никому не хрумва да обяви национална стратегия за задържането им у дома или да им създаде условия за тяхното завръщане в страната.

Демографската ситуация винаги е и огледало на положението на жената в едно общество: там, където има истинско равноправие и добре развита инфраструктура за детски услуги (например в скандинавските страни), там се раждат и повече деца. А в общества, където ролите са традиционно разпределени, където грижата за деца и домакинство се носи главно от жената, дори и финансовите инжекции не могат да помогнат. Пример са австрийките, които не желаят да раждат повече деца. Какво да кажем за България? И по този пункт – никаква стратегия.

Популистите ли да задават тона?

Българското образование също трябва да се пренастрои спрямо децата, чийто майчин език не е български. Твърде късно е едва в училище да се започне изучаването на този език. Тъкмо това беше и един от основните изводи на аналогичния дебат в Германия. Обществото трябва да "прихване" тези деца много по-рано в различни форми на занимания. Също както в Германия, българското общество трябва да се запита не живеят ли в страната паралелни общности, затворени в своя културен кръг, език и традиции, изолирани от традициите на мнозинството?

И накрая – трябва ли да се остави на популисти като Тило Сарацин и Волен Сидеров да водят дебата по табуизираните теми? Тило Сарацин бе остро критикуван от интелектуалци и от либералната преса, а като резултат в най-новите издания на книгата си той се отказа от опасните си тези за интелигентността като “генетично” предразположение. Книгата му обаче и до този момент е бестселър в Германия и продължава да води в класациите.