Русия: голямото крадене на музейни съкровища
14 октомври 2010Трудно може да се нарече успокояваща тази подробност, че откраднатите предмети били "само" 24 500, докато останалите 90 процента били просто "невидими" - от инвентарно-техническа гледна точка, поради липсващи снимки и описания. Общонационалната проверка продължи 3 години, обхващайки 97 процента от руските музеи със 73 милиона предмети. Човек се пита кой е виновен за голямото крадене?
Музеят като храм
Преди Октомврийската революция от 1917 руският музеен пейзаж не се отличава съществено от западния. Голямата царска сбирка в Ермитажа мутира постепенно в символ на национален престиж. В името на народната просвета в провинцията музеите започват да никнат като гъби. Богаташи като Морозов или Шчукин отварят своите богати частни колекции за обществеността.
Новата съветска власт експроприира собствеността на царското семейство и одържави частните музеи. В дворците на Петроград и Москва бяха завлечени художествени съкровища и "експонати на материалната култура на отминалата епоха" като мебели, дрехи, сервизи. Пролетариатът имаше възможност не само да види как е живяла победената класа, но дори да си купи някоя и друга дреболия - лъжичка, чашка, може би салфетка. Това беше радост за новия съветски човек! Но през 30-те години се сложи край на тази практика. Новата партийна линия гласеше: всичко от миналото, което не принадлежи към изграждания социализъм, отива в музея.
Музейното придоби почти сакрална аура. За съветския гражданин мисълта да откраднеш нещо от музей беше не само богохулна, но и просто безмислена: границите бяха затворени, търговия с антикварни предмети вече не съществуваше, нямаше богаташи. Впрочем много скоро съветската държава показа, че стопанисва доста своеволно своите музейни съкровища - за да изплати чуждестранния си дълг, между 1928 и 1934 г. Москва продаде хиляди художествени предмети от Ермитажа, включително платна на Тициан и Рембранд, Рафаел и Ботичели, и много други.
Това своеволие доведе до плъзването на най-фантастични слухове - естествена реакция при един обезвластен и лишен от информация народ. През 70-те години започна да се говори, че освен официално разпродадените художествени предмети, на Запад били пласирани и купища практически неразличими копия на Рембранд, Тициан и други големи художници. Те били работа на гениален фалшификатор, който работел тайно в подземията на Ермитажа и после изчезнал безследно. Това беше раждането на постмодерността от духа на комунизма.
Църквата не обича музея
После изведнъж СССР вече го нямаше и онова, което изглеждаше невъзможно и перверзно по съветско време, стана през 90-те години естествено, дори героично. Започна разграбването на държавната собственост: пионерите на новия руски капитализъм си купиха на безценица фабрики, корабостроителници, газови и петролни полета - защо не и музеи?
Чак дотам не се стигна, но мнозина не бяха далеч от мисълта да окрадат и разпродадат художествените богатства, така както руските военни през 90-те години смятаха, че са в правото си да продават танкове и ракети на онзи, който им предложи най-добра цена.
Реформите на Путин бяха до голяма степен реакция на това разложение на държавния организъм. Съмнително е обаче дали външното укрепване на държавния апарат и господството на бюрокрацията са в състояние да пресекат вътрешната деморализация, започнала още през късното съветско време. Все пак промяната в обществената атмосфера през първите години от новото хилядолетие бе съвсем очевидна: силното възмущение, което предизвика разкриването на дългогодишните кражби в Ермитажа, би било немислимо само десетилетие преди това. Руснакът повярва, че законността е възстановена, а с нея и сакралността на музейната сфера.
Това умонастроение е толкова силно, че православната църква започна да гледа на музея като на конкурент и поведе борба за десакрализацията му. Не без успех: икони и други религиозни предмети от музеите преминават все по-често във владение на църквата. Държавата пести разходи по поддръжката и си спечелва подкрепата както на църквата, така и на станалите междувременно много влиятелни православни интелектуалци и бизнесмени. В перспектива това фриволно мислене може да се окаже по-голяма заплаха за руските музеи, отколкото кражбите.