Спорна идея: българският данъкоплатец да издържа църквата

Анализ от Ясен Бояджиев:

„Опитваме се да помагаме и мисля, че ако с този темп се ремонтират църкви и се строят нови, много скоро няма да има какво да ремонтираме.“ Това каза на 24 май преди три години тогавашният и днешен български министър-председател. И даде за пример отделените за ремонта на "Св. Александър Невски“ 20 милиона, които щели „да му се видят много“, ако не бил „дълбоко вярващ човек“. Както винаги, тогава не стана ясно дали премиерът се шегува или говори сериозно под въздействие на вълнението от празничната литургия. Така или иначе, три години по-късно има още много какво да се ремонтира.

Може би затова разходите ще стават повече. Като към отпусканите досега ad hoc (целево, за специални случаи) средства се добави и редовна годишна субсидия. Идеята е освен капиталовите им разходи данъкоплатците да поемат и текущата издръжка на религиозните институции. Така свещенослужителите ще минат на бюджетна заплата и ще станат нещо като държавни служители. Но не всички, а само православните и мюсюлманските. Такъв ще е ефектът от внесените паралелно два конкурентни проекта за промени в Закона за вероизповеданията.

За това няма да се говори

Пътьом да отбележим, че има опасност този ефект да остане незабелязан, защото във вече надигащата се шумотевица около двата законопроекта за него най-вероятно въобще няма да стане дума. Вместо това ще се говори много за поредния „раздор“ в управляващото мнозинство - понеже единият законопроект е на „патриотичното“ крило в управлението (ВМРО), но кой знае защо председателят на парламентарната група на ГЕРБ се е подписал като вносител на алтернативния законопроект на опозицията (ДПС). Освен това основната цел, прокламирана и в двата законопроекта, е друга - да се защити националната сигурност, като се ”предотврати намеса на чужди държави, институции и лица в делата и дейността на вероизповеданията” и се „елиминират възможностите за радикализация“ на религиозна основа. Затова ще чуете да се спори за чуждите дарения (да се забранят изобщо или само да се ограничат), какво да се прави с даренията от чужбина за вероизповеданията, които по принцип са част от международни структури (като католическото и протестантското), за Ислямския институт в София (автоматично да се признаят дипломите му или първо да се регистрира по Закона за висшето образование), дали проповедите да са само на български език, да има ли чужди проповедници, да могат ли завършилите образованието си в чужбина български граждани да проповядват тук, ако не са легализирали дипломите си...

Тези въпроси със сигурност са много важни, но са тема за друг коментар. Бих изразил единствено съмнение, че борбата срещу чуждите влияния и радикализацията едва ли може да успее само с тези средства.

Идеята за субсидиите

Както казах, покрай тази шумотевица има голяма опасност идеята за държавните субсидии да остане незабелязана. А тя е доста спорна и проблематична. И двата законопроекта предвиждат да се финансират само вероизповеданията, към които принадлежи поне 1% от населението. На това изискване отговарят само православните християни и мюсюлманите. Размерът на субсидията ще зависи от броя на самоопределилите се към съответното вероизповедание при последното преброяване на населението (но не повече от 15 милиона лева). Темата е по-детайлно разработена в проекта на ГЕРБ, БСП и ДПС. Той предвижда по 10 лева за всеки самоопределил се вярващ, което към днешна дата би означавало 15 милиона годишно за Българската православна църква и около 5,7 милиона лева за мюсюлманското вероизповедание. Но въпросът не е в размера на парите - бюджетни средства се харчат за какво ли не и двайсетина милиона повече едва ли са проблем. А и както стана дума, пари са се давали и ще се дават целево за ремонт и строителство на религиозни храмове.

Цивилизованата международна норма за свободата на вероизповеданията изисква равнопоставено отношение към тях, независимо от големината им. От тази гледна точка предложеното в законопроекта е очевидно дискриминационно спрямо католиците, протестантите, юдеите, арменската църква.

Твърде спорно е и използването на преброяването на населението като база за изчисляване. По сполучливото определение на доцент от Богословския факултет на СУ това е все едно „да се раздават пари на база казаното на улицата". Така например при последното преброяване 28% не са посочили никакво вероизповедание (при 3% обявили се за атеисти). В социологически проучвания пък 80 на сто от българите твърдят, че са православни християни, но само половината от тях казват, че вярват в Бог, а само 5% - че ходят на църква поне веднъж седмично. (Твърде вероятно е и при обявилите се за мюсюлмани да има подобни разминавания.) Някои предлагат за база да се вземе броят на кръщелните свидетелства, но и това решение изглежда съмнително - повечето кръщенета се правят на възраст, когато човек не може да направи свободен и съзнателен избор. Очевидно има нужда от по-обективна методология - например нещо като активна регистрация на вярващите.

Не е ли анахронизъм?

Така стигаме до въпросите, които имат не толкова практически, колкото фундаментално принципен характер. Доколко (и дали въобще) идеята за субсидията е съвместима с принципите на светската държава, в която по конституция има ясно разделение между църква и държава? Няма ли това да бъде един доста странен анахронизъм в 21-ви век? А и редно ли е вероизповеданията да стават зависими от политическата власт, която се мени от избори до избори?

И още: справедливо ли е такава субсидия да се плаща от данъците на всички - включително от онези, които не са вярващи и не принадлежат към никаква религия и религиозна общност? Не искам да накърня ничии чувства и убеждения. Пък и без това, както стана дума, всички плащаме и ще плащаме за ремонтите, което е нормално, когато става дума за общо, национално културно-историческо наследство. Но ми се вижда далеч по-справедливо, морално и редно в една светска държава вярващите сами да плащат за издръжката на съответната религиозна институция. Могат например като в Германия да се регистрират по ясно регламентиран начин и да плащат църковен данък. Той може да е пропорционален (8-9% върху доходите като германския) или плосък - да кажем, същите 10 лева на човек годишно. А държавата да помогне, като администрира и събира този данък.

Отсега чувам контрааргумента, че „религиозните също плащат данъци и имат права“. Да, но религиозността не е право, от което произтичат някакви привилегии, а свобода да избереш в какво да вярваш или не. Като всяка свобода и тази носи съответните отговорности. Тя няма нищо общо с правото на социална помощ или, да кажем, със солидарния модел в здравеопазването (всички плащат, а се лекува който има нужда). Чувам и силни упреци като тези: „безбожници“, „гадни атеисти без морал“. Сякаш моралът е нечий монопол - включително на мутрите-биячи, накичили се със златни кръстове, и на поповете с ролекси, които си позволяват да назидават и проклинат всеки несъгласен с тях.

Така че: какво лошо има да се измери пламенността и предаността към вярата чрез въвеждането на църковен данък? Така може и да се съберат много повече от въпросните двайсетина милиона.