По хлъзгавите стъпала на оптимизма
29 декември 2009“Близо 40% от българското население са оптимистично настроени и се надяват, че новата 2010 година ще бъде по-добра за България. Очакванията на българите са с около 4 процентни пункта по-високи спрямо очакванията за 2009, измерени миналия декември.” Из новините на в. “Класа”
Какво се случва с вечния подигравчийски скептицизъм на българина, с чувството му за хумор, от което извираха гениалните вицове за властта, как кризата го отрезви, та и чак приповдигна с четири процентни пункта оптимистичните му очаквания?
Да не би най-сетне да се появяват признаците на дългоочакваното чудо, но не отвън и отгоре, а от самите граждански недра, от зрелия порив да запретнем ръкави и с кански напън да сменим парадигмата на каръка, да преобразим сами, с разума и моженето си държавата, която все не ни изнася такава, каквато все още е?
Въпроси с повишена трудност
Оптимистичните очаквания са спрямо правителството или спрямо нас самите, или пък спрямо обществения договор между правителството и нас самите? Триизмерността на този въпрос е твърде хлъзгава, защото правилният отговор е само един. Почти като в изпитен тест за седми клас. То обществото ни май е заседнало горе-долу там, в съдбовния седми клас на растежа си, изпити го чакат.
Ако се надяваме бащицата Борисов с безцеремонното му и директно говорене и богатирската му амбиция да ни организира по-добър живот, в който да се сместим, то четирите пункта нагоре си остават само на думи. Четири непочистени от снега, заледени стъпала, при чието изкачване най-много да паднем и да си строшим я глава, я крак. Да, вижда се понякога, министър-председателят има качества да ни мотивира и окуражи, дори и защото се убеждаваме, че владее стъпките на така нареченото “ленинско танго”, две напред, една назад. Ходовете му назад са осмислени и смислени стъпки подир спонтанните изхвърляния, характерни за всеки енергичен и работещ човек.
Дължим си много един на друг
Правителственият екип все още напомня разпасана команда, сред която са застъпени и “консервативни реалисти”, и мислещи експерти, и работещи мениджъри с визия, и посредствени популисти, иначе казано, не може само на единия вожд и едната власт да се разчита. Плодовете на оптимизма би трябвало да зреят и дълбоко някъде в нас самите и решителността ни да работим и преследваме целите си, да демонстрираме гражданско поведение, да преодоляваме всеки божи ден манталитета си на “послушни анархисти”. Излиза, че правилният отговор е в неумолимото спазване на обществения договор от страна на управляващи и граждани едновременно. Всички знаем колко много ни дължи държавата, но държавата сме и самите ние, оптимистично настроените в навечерието на новата 2010 година.
Нека да я посрещнем с ведро настроение, добро самочувствие и един класически нашенски виц. Попитали песимиста и оптимиста може ли да стане по-зле. Песимистът веднага отвърнал категорично: “Не може!” А оптимистът се позасмял и рекъл: “Може, може…”