Повтаря ли се сценарият от Грузия?

Русия окупира Крим и с военни средства се опитва да налага политически решения, независимо от факта, че там дори нямаше предхождащи насилия. Затова пък след руската интервенция в Крим рискът от по-нататъшна дестабилизация на Украйна неимоверно нарасна. Казано накратко - в момента Путин прилага един основен принцип на руската външна политика, формулиран след разпадането на Съветския Съюз, според който бившите съветски републики всъщност нямат право на самостоятелност.

Още по времето на Борис Елцин Русия въведе понятието „близка чужбина”, а през 1992 година от трибуната на ОССЕ тогавашният руски външен министър Андрей Козирев оповести претенцията на Москва да упражнява военно и икономическо влияние върху цялата територия на бившия СССР. В ООН пък Козирев заяви, че Русия носела специална отговорност за закрилата на руските малцинства в новите самостоятелни държави и поради това трябвало да има предимство при избора на участници в мироопазващите мисии на такива места.

Руските стратегически интереси

Вярно е, че в новите суверенни държави, отделили се от някогашния СССР, живеят много руснаци. Както и това, че икономическите връзки между Русия и тези държави са много интензивни. Вярно е също така, че освен Русия през 90-те години на миналия век почти никой друг не се ангажира с постсъветските териториални конфликти в Южен Кавказ или Молдова например. Независимо от всички тези обективни обстоятелства, главната цел на Кремъл е съвсем друга: да наложи стратегическите си интереси.

Един от тези стратегически интереси е свързан със Северен Кавказ, който се намира на територията на самата Русия. Но за да осигури стабилността на региона, Москва има нужда от Южен Кавказ, където обаче междувременно възникнаха самостоятелните държави Грузия, Азербайджан и Армения. Тъкмо поради това Русия открай време се опитва да поддържа военно присъствие в Южен Кавказ – така, както и на полуостров Крим. До края на 2007 година Русия дори държеше две военни бази на грузинска територия – за голямо раздразнение на самите грузинци. А през 2008 година конфликтът около отцепилите се от Грузия региони Абхазия и Южна Осетия се изостри и доведе до постоянни сблъсъци и престрелки, които – не без съдействието на тогавашния грузински президент Михаил Саакашвили – ескалираха в съвсем реална война с Русия. Няколко години по-късно Владимир Путин призна, че руската армия е обучавала южноосетински бойни групи, които са били готвени като отговор на евентуалната „грузинска агресия в Южна Осетия”. Не случайно в самото навечерие на войната между Русия и Грузия един руски генерал подробно и точно описа нейния сценарий в „Независимая Газета”.

Удивителни съвпадения

Случващото се в момента в Крим поражда подозрението, че и за полуострова Кремъл отдавна е разполагал с готов план, навярно също така включващ обучени бойни групи. Сценарият много напомня на грузинския и по това, че и в двата случая местното население спешно получава руски паспорти. С други думи, случилото се през 2008 година в Южна Осетия и в Абхазия може да даде идея какво предстои в Крим и Украйна. Тогава Русия бързо призна „независимостта” на двата разбунтували се региона. Въпреки че с помощта на ЕС беше сключено примирие, Русия разположи там хиляди войници и свои ракетни установки.

Днес хората в Южна Осетия и Абхазия са толкова изолирани от външния свят, колкото не са били никога преди. Затова пък зависимостта им от Русия е тотална. Вярно, че Москва налива доста пари в двете провинции, но местните икономики въпреки това буксуват. Абхазците не гледат с добро око нито на желанието на руски инвеститори да купуват земи в Абхазия, нито на диктата, който Кремъл упражнява върху абхазката вътрешна политика. Да не говорим, че преди Олимпиадата в Сочи Путин направо превърна Абхазия в нещо като удължение на зоната за сигурност около олимпийските терени.

Североосетинците също не спечелиха нищо от фактическото си завръщане в руското лоно. Съвсем замря икономическото сътрудничество с Грузия, което създаваше някакво благосъстояние, а от 2010 година насам руските тайни служби издигат гранични съоръжения към Грузия, които понякога преминават посред някое село или разделят обработваеми ниви. Грузинското правителство непрекъснато протестира, но това не води до нищо. Грузинският външен министър Иракли Аласания обобщава проблема така: „Русия ще промени поведението само ако се убеди, че пътят на Грузия и на други такива страни еднозначно води само на Запад. И няма да ни остави на мира, докато не види, че Западът наистина ни подкрепя.”