От "гадни банкери" към "гадни германци"
Той отново е сред нас! Многознайкото, който винаги има право, дребнавият скъперник, валякът, хегемонът, с две думи: отвратителният германец. Потомъкът на онези кафяви орди, които някога опожариха и изпепелиха целия континент, които избиха или обрекоха на болезнена гибел милиони и милиони хора. За известно време ни се струваше, че малко нещо се е цивилизовал, но днес той ни се явява съвсем като едно време: хем брутален, груб и невъзприемчив, хем пък безкрайно самодоволен. Да, може би се е отървал от нацистките си идеи, но това изобщо не го прави по-безопасен. Защото той все още се стреми да прекрои Европа по свой образец. И сякаш не му пука, че в крайна сметка това ще повлече в пропастта не само съседите му, но и самия него. За него е важно само едно: собственият му мироглед да се наложи, пък ако ще каквото ще да става.
Така ще види себе си всеки германец, който тези дни следи чуждестранните медии и публичния дебат у европейските съседи. Години наред ние си мислехме, че – най-после, най-после! – сме установили добри отношения със съседите. Дори, струваше ни се в нашите най-смели мечти, тези отношения може би вече са станали нормални, измъкнали са се от мрачната сянка на голямото германско грехопадение 1933-1945 година. Та нали цялата страна положи десетилетни усилия с тази цел! При това – по вътрешно убеждение. И тласкана от копнежа най-после съседите отново да я приемат, ако не и да я обикнат…
Привидението "Четвърти райх"
През последните седмици и месеци изглежда, че тези мечти са се провалили. И ние с горчивина си припомняме, че историята никога не се забравя, че нейната сянка всеки миг може да надвисне над днешната действителност.
Германия искала да „смели” Гърция, твърди например Никола-Дюпон Енян, председател на една антиевропейска партия, която е представена във френския парламент. Енян си има и отговор на въпроса накъде води тази германска позиция: към „Четвърти райх”. Сходни възгледи има и ляво ориентираният Жан-Люк Меленшон, френски депутат в европейския парламент. Да, признава той, днешна Германия не може да се сравнява с онази Германия от Втората световна война: „Имаме си работа обаче със същия корпоративен дух, със същата арогантност, със същото заслепение”. За трети път в историята упоритостта на едно германско правителство „е на път да разруши Европа” – твърди Меленшон.
С тази „диагноза” поне отчасти се съгласява и италианският публицист Алдо Кадзуло. Наскоро той писа в „Кориере дела Сера”, че Германия постигнала онова, което не успяла да постигне в две войни - европейско лидерство: „Но това си лидерство страната не използва нито далновидно, нито щедро” – обобщава той.
От "безсъвестни банкери" до "омразни германци"
Като чете такива обобщения, германецът се пита какво точно е недоразбрал през последните години. Ето какво: както и повечето други европейци, ние сериозно подценихме културните последствия от едно финансово-техническо решение. От решението на държавите от еврозоната през 2010 година да обобществят задълженията и да спасят редица частни банки от фалит. В резултат от това решение въпросните държави станаха кредитори на Гърция, която вече преговаряше не с частни банки, а с други държави. И беше принудена да отговаря на изискванията на Германия и на другите от еврозоната. Вече не банки, а национални държави извиваха ръцете на Атина – и точно в този миг се възроди мисленето в национални стереотипи. И понеже Германия имаше най-големи вземания, на сцената бързо се появи „гадният германец”. Там той пое ролята на отрицателния герой, която дотогава се изпълняваше от „безсъвестните банкери”. Критиката срещу капитализма неусетно се трансформира в нападки срещу Германия.
Призракът на задлъжняването
Тези нападки непрекъснато се подхранваха от зашеметяващото боравене с все нови и нови кредити, които се отпускаха на закъсалите държави, за да запазят те платежоспособността си. Възникна нещо като финансова пирамида, която засега успява да спаси системата от срутване. В резултат обаче сумите, които се вадят на масата, стават все по-нереални, все по-виртуални. И в крайна сметка на историческата сцена се завръща не толкова „гадният германец”, колкото призракът на едно неудържимо и всеобщо задлъжняване.