Образованието, 4i4овци!

Дано следите поредицата на БиБиСи „Чудният свят на Албер Кан“, защото в противен случай „за народа загуба велика“, както казваше Иванчо Йотата...

Когато Иван Вазов пише своите „Чичовци“ /1884 г./ като „галерия от типове и нрави български в турско време“, странният френски милионер-филантроп Албер Кан тъкмо прохожда в спекулациите с акции на компании в Африка. До 1898 г. Кан вече е натрупал огромно богатство, но освен да си построи вила – нещо като аналог на това да се видиш с пари и веднага да ги инвестираш в четири апартамента, богаташът основава стипендиите „Около света“, с които по-късно финансира пътешествията на фотографи за създаването на т. нар."Архиви на планетата".

Резултатът е: 72 000 снимки от над 50 страни. Най-голямата колекция от появата на цветната фотография насам е събирана в периода 1908-1930 г. - време, в което фотографите на Кан се превръщат в истински мисионери. Те документират глобални политически събития и всекидневието на народите - интимни човешки моменти и обикновени ритуали като бръснене, разходка, пазаруване.

В продължение на около 20 години идеалистът Кан профуква цялото си състояние за "Архивите на планетата", защото е убеден, че хората не се познават в онзи смисъл на познанието, което ще ги излекува от стереотипните представи. Защо тогава да не ги запознаем, казал си Албер, вдъхновен от мисълта, че всяка култура може да даде нещо на останалите.

Опитомяване на селско-еснафската среда

Днес наричаме това мултикултурализъм. Означава точно обратното на застиналите във времето Вазови чичовци – така го обяснил учителят по литература на моята дъщеря. Казал още, че общество, безсилно да се изяви в истинско действие, се изявява само чрез говорене. Не изговаряне на мисъл и смисъл – продължил, а чрез безспирно бъбрене и загуба на енергия в разпри, дребни спорове и некомпетентни разсъждения. „Затова, като Иванчо Йотата, който си останал горещ привърженик на i-то, това застояло общество заслужавало единствено да бъде пародирано – до степен на окарикатуряване”, заключил учителят, а няколко деца не само поклатили глави в знак на съгласие, но и му изръкопляскали...

Първоначалният замисъл на дядо Вазов бил да постави за мото на повестта поговорката „Див глог питомно грозде не дава“. Впоследствие решил да го изтрие и великодушно се отказал да издава сурова присъда над колективното бъдеще. Прав бил: питомното се проявило. По него време българското общество все по-широко отваряло прозорците си, но освен спарен въздух и чужди модели, от които се понесъл евтиният мирис на криворазбраната цивилизация, то успяло да създаде собствена интелигенция.

Тя пък се захванала да го развие не с лозунги като „Икономиката, глупчо!“, а със споделянето на знание. „Образованието, чичовци!“ - бил негласният слоган на просветителската кампания, и тъкмо с усилието на просветителите, подкрепено от чужденци като Иречек и от филантропи като Евлоги Георгиев, рекрутираната в държавната администрация полуграмотна селско-еснафска среда била подменена с по-„питомна“. Така в началото на миналия век културната ни изостаналост изглеждала преодоляна, а Симеон Радев вече имал достатъчно материал, за да опише строителството на модерна България.

Да, модерна. А най-сигурната индикация за модернизацията бил ръстът на грамотността.

Различни видове мечтатели

През 1879 г. грамотните били едва 3,5%, докато в навечерието на войните - 34%. Въпреки че социалната структура на обществото останала непроменена почти до средата на века /живеещите в градовете продължават да гравитират около 20-те процента/, вече може да се говори и за градска култура по европейски маниер.

С каквото и тази градска култура да е успявала да привлече интереса на околния свят, факт е, че финансираните от Албер Кан фотографи Стефан Пасе и Леон Бюзи идват в България и правят тук 66 снимки. В момента част от тях могат да се видят в „Морското казино“ в Бургас, но там, разказа ми приятел, който проучва "Архивите на планетата", не присъствала важна за всички ни фотография: български студенти позират с широки усмивки. Следването им във френски университети току-що е приключило и те се връщат у дома с радост. Групата, личало си, изпитва нетърпение да се включи в обновяването на тукашната среда...

Не открих тази фотография в дигитализирания архив на Албер Кан, но и да я бях открила, нямаше да я покажа на дъщеря си. Не защото не я обичам, нито защото не обичам мястото, където е родена, а точно защото много обичам своето дете и ми е мъчно заради мястото, където то беше родено.

Малката мечта на моята дъщеря е да учи в чужбина. Голямата й мечта е да остане там. Не просто там обаче, а колкото се може по-далеч от тук. Любопитството какво става там се е хванало под ръка с омерзението от ставащото тук и заедно са решили да си купят еднопосочен билет.

"Води ме в някоя квартална кръчма"

Казах любопитство в смисъла на интелигентност и усет за свобода, в никакъв случай на неосъзнат порив към авантюра. Любопитство към новите хоризонти, новите знания и новите опитности, които големият отворен свят предлага. За разлика от малкия свят, който се разлага като зарязана огризка в собствен сос, това любопитство търси смисъл, жизнеспособност и бъдеще.

Момчетата, които се върнаха с медали от поредната световна олимпиада по математика, онзи ден обясниха същото на президента Плевнелиев. Споделиха го не толкова радикално /не споменаха за омерзението/, но и не по-малко категорично: щели да учат „по света“, а вероятността да се върнат „у нас“ можела да се изчисли от човек без математически заложби...

Да виним тези деца е нелепо и нито съм първата, нито последната, която ще се възпротиви на патриотарското лицемерие. Те нямат място тук. Тук нямат място нито слънцето, нито въздуха, за които приказваше един вожд, който беше наследен от друг, който пък беше наследен от трети, на когото днес се възхищава четвърти.

Истината е, че дивият ни глог раждаше и продължава да ражда питомно грозде преди всичко по изключение.

По изключение, например, има учител по литература, който може да обясни на едно 12-годишно хлапе провинциалната среда, описана от Вазов. Пак по изключение се намират няколко деца в класа, които оценяват усилието на този учител да се изрази без претенция, с простотата на отговорния към думите човек.

Бие обаче звънецът, мобилните телефони звънят с песента на Ивана „Води ме в някоя квартална кръчма“, и... магията мигом приключва.

Механика на застоялото общество

Оттам нататък започват правилата:

Поемане на информация, но не и на знания. Изкусителни предложения да получиш диплома без каквито и да е напъни. Скърпване на някакви лъжливи перспективи в някакви „университети“, които закърпват някакви бюджети. Озоваване на улицата, тъпо гледане в една точка, паника, отчаяние, пускане на телевизора за „По света и у нас” и изцеждащите сутрешни блокове, в които всички говорят. Строителите на съвременна България безспирно бъбрят, разправят се, водят дребни спорове, важно изказват некомпетентни мнения.

Чичовците се върнаха и това е най-тъжният резултат от българския „преход”. Докато дрънкат ли дрънкат, чуждите компании, които се занимават с електротехника, машиностроене и химическа промишленост, започнаха да напускат България заради липса на кадри, а само преди броени дни Турция престана да легализира дипломите от наши университети с аргумента, че „фалшифицирането им е придобило размерите на организирана престъпност”.

Според последното изследване на Световната банка българчетата, които прекъсват завинаги образованието си, са 20 000 на година.

За 48% от първокласниците майчиният език вече не е българският, обяви преди година министърът на образованието.

Нацията застарява, делът на навлизащите в трудоспособна възраст намалява за сметка на излизащите.

Възможно ли е смисленото съвместно оцеляване?

В същото време държавата хвърля 170 000 лева, за да върне стотина неграмотни роми от Швеция, вместо да инвестира парите на данъкоплатците за интегриране /отвратителна дума, признавам/ на необразованите...

Колкото и грозно да прозвучи обаче, вече е късно за „интеграция”.

Циганите търсят перспектива навън по същата причина, заради която емигрират българите. Искат да се разделят с нас, не ни харесват. С нищо не им даваме пример, за да поискат да ни подражават. С нищо не ги привлича нашият бит, нито нашата душевност, в оптимистичната теория за които престанахме да вярваме.

Ако „шведските” берачи на боровинки, или моята дъщеря и онези математици с олимпийските медали разпознаваха в българската среда поне очертанията на надежда за смислено съвместно оцеляване, те вероятно щяха да останат тук. Но сега мечтата на едните е да се върнат в гетото, на другите – да го напуснат.

И двата варианта, ако питате мен, са печални, но справедливи. Те са много тежка присъда за обществото, което си построихме, но присъда реалистична и честна. „Чичовци”-те могат да бъдат преборени само с честност и откритост, не им действа друга противоотрова!

„Аз обичам света” – написал Албер Кан, който документирал света, живеейки във Франция.

„Аз обичам България” – написал Евлоги Георгиев, който се погрижил за България, живеейки в чужбина.

„Az obi4am da se 4uvstvam jiva” – написала моята дъщеря във „Фейсбук”, докато на мен ми ставаше все по-чоглаво и по-чоглаво, че така и не попитах за името на учителя й по литература...

А изчезващите видове трябва да се поддържат, нали? Иначе ще бъдат залiченi като дiнозаврiте.

Но може и по-лошо да стане: да възкръснат и възкръсват като тъпи 4i4овци. Заради което децата им ще ги напускат с омерзение.

Автор: Любослава Русева; Редактор: Б. Михайлова