Нов епизод от циничния театър на Белград и Прищина

Коментар на Аделхайд Файлке:

В продължение на седмици всички говореха само за едно: Сърбия и Косово са на прага да се споразумеят! Тачи и Вучич работят заедно за намирането на решение, не е изключено да се стигне и до размяна на територии! Кулминационната точка на тази широко дискутирана тема трябваше да бъде речта на сръбския президент пред сръбското население на Косово, за която се твърдеше, че ще е ключова. Чуваха се и спекулации, че в нея Вучич ще насочи бъдещето на страната към нови брегове – към помирение, нормализиране, мирно съвместно съжителство и приемане на Косово в ООН. Но нищо подобно не се случи!

След седмици, изпълнени с политически надежди, дойде и моментът на пълно отрезвяване. Дълго подготвяният диалог между Вучич и Тачи, предвиден за петък, се провали, защото сръбският президент се чувствал измамен от косоварите. А речта му в Митровица беше само повторение на отдавна известни неща. Вместо да посочи нов път, Вучич очевидно смята да продължи по досегашния, циментирайки го с крайни позиции: Никакво признаване на Косово, никакви промени на границите!

Какво се бе случило, та огромните очаквания за евентуалната сделка да се изпарят така внезапно? И случило ли се бе изобщо нещо или това беше просто акт от обичайния балкански политически театър? Сръбският президент явно смята, че е станало нещо много сериозно, защото неговият пълномощник за Косово използва твърде остри думи в петък. Той заяви, че косоварите са лъгали и мамили Вучич. За какво точно? По този въпрос се носят най-различни слухове. Факт е, че за разлика от Вучич, косовският президент е подложен на силен вътрешно-политически натиск и среща голяма съпротива както от правителството, така и от опозицията. Очевидно е, че между Косово и Сърбия има твърде много и твърде парливи въпроси, които трябва да бъдат решени.

Две непримирими позиции

Косово иска преди всичко едно: да получи международно признание – с други думи, Сърбия поне да не блокира приемането му в ООН. Сърбия пък иска да реши проблема с Косово, за да може да продължи преговорите за членство в ЕС. Белград обаче не желае открито да отстъпи пред косовските искания и търси компромис, който да пощади гордостта на сърбите. Между тези два полюса остават безкрайно много неизяснени въпроси - преди всичко за правата на малцинствата, закрилата на църквите и паметниците на културата, експлоатацията на ресурсите в Северно Косово и т.н.

И все пак - що за театър е това? Как е възможно двама президенти, които уж искат да намерят решение на проблемите, да се предават още при първия по-остър полъх на насрещния вятър и да захвърлят диалога и търсенето на компромиси? С други думи – защо не могат онова, което демонстрираха премиерите на Гърция и Македония – да  продължат по начертания от тях път, независимо от силната вътрешна съпротива в собствените им редици? Прокрадва се тъжното съмнение, че желанието за взаимно приемливо решение чрез пряк диалог не е било твърде голямо. Отказът на косовското правителство да допусне Вучич до язовира Газивода беше изтъкван като най-голяма пречка пред диалога между двамата президенти. Но тази пречка всъщност беше отстранена благодарение на масиран международен натиск. А големият страх на косоварите, че Сърбия иска да създаде в Северно Косово ситуация, подобна на тази в Република Сръбска, несъмнено може да се неутрализира по време на преговори, умно ръководени от международни посредници. За да се стигне дотам обаче, трябва да се поведе изобщо някакъв разговор между Сърбия и Косово!

Но как да се спечели одобрението на хората за някакъв компромис, след като техните висши политици не са в състояние да се обединят около някаква обща концепция или поне общ начин за намирането ѝ? Цялата работа е и си остава циничен политически театър, който се изнася на гърба на хората. Към дългогодишната трагедия се прибави още едно действие, което предизвика празни емоции и страхове, вместо да предложи решения.

Имат ли изобщо желание да се разберат?

По време на блокадите на ядосани косовари, които искаха да предотвратят посещението на Вучич в тяхната община, сръбски журналисти, включително и две журналистки на ДВ, са били ругани и заплашвани. Само защото са пътували в автомобил със сръбски регистрационен номер, са ги посрещнали като врагове. Именно тази атмосфера на етнически обагрени страхове и насилия трябва да бъде преодоляна на всяка цена. Но за да стане това, са нужни конструктивни и съвместни стъпки на политиците от двете страни. Стъпки, които да насочват хората към ценностите на демократичното общество, а не към националистическата реторика, която задълбочава пропастта на разделението.

Сега остава надеждата за интензивно европейско посредничество, с каквото в момента се е заела Върховната представителка на ЕС по въпросите на външната политика Федерика Могерини. Само че притегателната сила на ЕС като посредник, който привлича с перспективата за пълноправно членство, отдавна започна да избледнява.

След като Вучич предрича, че за нормализиране на отношенията между Сърбия и Косово ще са нужни не месеци и не години, а десетилетия, остава да се разбере дали той изобщо изпитва потребност да търси скорошно решение. Но без политическия елит, и особено без Вучич, който твърдо държи кормилото на властта в Сърбия, няма да има никакъв напредък. Ясно е, че предстоят нови драматични събития. Щастлив завършек в този политически театър засега изобщо не се очертава.