Немислимите съюзници на ГЕРБ

Според председателя на Европейската народна партия Жозеф Дол, Патриотичният фронт би следвало априори да е изключен съюзник. Коментарът му за ДПС обаче е неутрален: не можем да определяме колко широка да е българската управляваща коалиция, каза той през изтеклата седмица.

Особеното на това изказване не е, че ЕНП си е харесала повече една партия за сметка на друга, а в онзи нюанс на посланието, който упорито остава нечут в България - че съществуват политически групи, които изобщо не подлежат на поставяне върху везните, за да се измерва тяхната полза или вреда в сравнение с други. И че разговорът за по-голямото и по-малкото зло може да започне едва след като тези групи бъдат извадени от състезанието. Става дума за националистическите и ксенофобски формации.

Малко история

За огромна част от българския политически елит това съобщение остава неразбираемо вече близо десетилетие. През 2005, когато за първи път националистическа партия влезе в парламента, нейният електорален успех дори не беше коментиран от останалите политици. В тогавашната изборна вечер имаше само една общност, реално обезпокоена от резултата на "Атака" - общността на западните посланици, които обиколиха останалите щабове с предупреждението, че "Атака" е неприемлив партньор в управлението. Днес тази дипломатическа совалка е забравена, както е забравен и резултатът от нея - тройната коалиция между бивши комунисти, царисти и етнически турци беше съставена именно в отговор на този апел.

През 2009 година ГЕРБ спечели толкова убедително, че за търсене на партньори изобщо не ставаше дума. Но парламентарните комисии, които националистите тогава бяха оставени да оглавят, както и подкрепата им за Бойко Борисов все така бяха тема за разговор във външния на България свят.

През 2013 година правителството на социалистите беше предупредено по същия начин - да не допуска националистите в управлението. Към тази дата вече почти не бяха останали съмнения за криминалната битност на редица други партии, подкопаващи все по-неприкрито държавността и обществените отношения, но акцентът неизменно беше поставен върху националистите. От посланиците, ПЕС, Европейския съюз и практически всички чуждестранни медии, писали за изборните резултати. Накрая "Атака" стана част от управляващото трипартийно мнозинство, но формално остана извън него - абсолютният критичен минимум, който можеше да бъде допуснат дори и в онзи контекст на отслабена и раздвоена Партия на европейските социалисти, угрижена много повече за имиджа на своя председател Станишев, отколкото за принципите, които винаги е следвала.

Националисти и мафиоти

Докато се стигне до днес - 2014 година, в която ГЕРБ и Реформаторският блок упорито настояваха на съюз с националистите, предпочитайки тях пред всички останали: ДПС, социалистите и популистите на Бареков. И така до предупреждението на Жозеф Дол: национализмът е априори неприемлив, но всичко останало е въпрос на избор и преговори. Предупреждение, след което ГЕРБ се отказа от националистите, но Реформаторският блок продължи да настоява именно на този съюз.

Това драматично разминаване в оценката на национализма вътре в страната и извън нея се нуждае от много по-сериозно внимание, отколкото традиционно му се отрежда. Все някак би следвало да се обясни защо в България национализмът не се разглежда като опозиция на хуманизма, а - в най-добрия случай - като маргинално зло, което трябва да изтърпим като неизбежна част на демокрацията. Тази снизходителна преценка е допълнително подхранена и от убеждението, че опасността от българския национализъм е незаслужено преувеличена в Европа, за сметка на постоянното игнориране на българската политическа мафия, която е разглеждана като далеч по-опасна от всички останали - и безспорни - злини. Нищо, че след пладнешкия грабеж, наречен "КТБ", полулегалните договори за Южен поток и назначаването на мафията за началник-отдел за борба с мафията практически не остана неизяснена информация за криминалната същност на редица политически формации.

За вредата от безучастното наблюдение

Всъщност, по-уместен би бил обратният въпрос: защо при цялата настойчивост на външния свят да се обърне внимание на ксенофобията и да бъде тя поставена там, където ѝ е мястото - встрани от хипотезите за политическо партньорство - българските политици продължават да подминават тези съвети. Дори и когато знаят какво предлага една от формациите, пожелана за партньор - изнасяне на "циганите" в определени райони на страната и обграждането им с ограда, през която туристи да могат да минават за запознаване с местната човешка екзотика. В средите на демократите това се коментира горе-долу така, както през 2005 година се коментираше "Атака": това са празни приказки и смешници без бъдеще. Впрочем, НФСБ е организация, родена от съоснователите на "Атака", разочаровани от лидера Волен Сидеров. Бил много мек, мислел само за себе си, не бил истински националист.

Що се отнася до твърдението за "несериозните" националисти, чието значение се преувеличава, един от възможните коментари по въпроса е даден преди половин век от германския историк и писател Себастиян Хафнер. Той описва своето поколение, наблюдавало "като от някаква театрална ложа началото на нацистката революция в Германия". Според него израстването на Хитлер от "неприятен малък подстрекател" до "истински демон" е зрелищен и мълниеносен процес, протекъл пред очите на тези, "които всеки път с известно закъснение схващаха какво всъщност е казал или направил, а именно - когато то вече е засенчено от някоя още по-безумна сентенция или още по-зловеща постъпка".