Жени в политиката

В последните дни бяха широко коментирани няколко актуални социологически проучвания, които отчитат известно успокояване в обществото поради факта, че правителството засега дава признаци на бавно нарастваща стабилност. Една от несъмнените причини, благоприятстваща за разширяващата се легитимност на коалиционното управление, е присъствието на повече жени в него. Интелигентната и умиротворяваща последователност на Румяна Бъчварова, професионалната стабилност на Меглена Кунева и компетентното присъствие на Теменужка Петкова внушават доверие дори и сред безпристрастните и дистанцирани от “врявата на деня” и политиката българи.

Тук не става дума за харесване или не-харесване, а за обективният факт, че присъствието и участието на повече жени промени цялостния облик и на правителството, и на неговите послания и нагласи към разумни и общоприемливи компромиси, тенденция провидяна от мнозина още в предварителните преговори за коалиционния формат на изпълнителната власт.

Повече или по-малко жени в политиката?

Всъщност да размишлявам за жените в съвременната българска политика ме провокира не само смиряващата се картина на настоящето, а и изявлението на българския еврокомисар Кристалина Георгиева, че ще работи за равнопоставеността на половете и възнамерява до края на мандата си през 2019 година 40% от отговорните постове в Европейската комисия да бъдат дадени на жени. “Не става дума за феминизъм, а за продуктивност”, категорично подчерта Георгиева.

Възможно ли е в България също да се въведат квоти за женско присъствие на отговорни политически и обществени постове? Мислимо ли е, например, в навечерието на местните избори да си кажем: “40% от кандидатите за кметове трябва да бъдат жени” и ще прозвучи ли сериозно или ще се възприеме като шегата/проявата на любезност/хрумката на Бойко Борисов за жена-президент? А ако в квотата освен някоя нова Фандъкова се намести и някоя нова Баракова? Или пък половината от 40% се окажат “калинки”?

“Жените, жените, ах ангели са те!”

Макар и жена, си задавам тези въпроси, защото и без това в България разделителните линии са премного, и още една, която да противопоставя и разделя мъжете от жените в политиката би била излишна. Да, жените у нас, пък и по света, са в по неизгодна ситуация – получават по-ниски възнаграждения, при кандидатстване за работа често са пренебрегвани заради възрастта си или семейното си положение. Дали например в “битката” за едно работно място съществува знак за равенство между 37-годишна жена с две деца, чийто съпруг е починал наскоро, и мъж в същата ситуация? Не, естествено, тъй като при мъжа “семейните параметри” не оказват влияние. Виждаме, че огромни сфери като образованието, средното ниво на държавната администрация и дипломацията в последно време, които изискват висока квалификация и свръхотговорност, се “феминизираха” почти изцяло – и как не, много и изтощителна работа, малко пари, кой е по-подходящ от жените в случая?

Политиката, ако я разглеждаме в идеален план, се нуждае от посветени и ярки личности, от подготвени и образовани люде, и жени, и мъже. Каква е картината в страните от Европейския съюз: националните администрации в държавите членки отбелязват добри резултати в равенството на половете - 31% са жените на най-отговорни позиции и 40% в останалите нива на властта. В същото време около 60% от дипломираните специалисти в ЕС са жени, което означава, че те все още не са справедливо представени в бизнеса и публичния сектор.

В България е другояче: въпреки присъствието на успешни жени в политиката, тук все още властва мачовският манталитет и много често разговорите между политици и избиратели се водят като “между мъже”. Поискаме ли обаче да разбием отведнъж и “това статукво”, няма да ни се получи, освен формално – необходими са дълготърпеливи и смислени усилия. Можем да ги озарим поне с припомнените думи на Блага Димитрова, неслучайна жена дори и в политиката, която започва едно от ранните си стихотворения така: “Сама жена на път. Това е риск и неудобство/ във този свят все още мъжки…”