Митове и истини за Освобождението на България

На тези въпроси отговаря белгийският изследовател проф. Раймонд Детрез в обширно интервю за Дойче Веле. Интервюто е взето на български език.

Дойче Веле: Руско-турската война от 1877-1878 година в българските учебници по история се интерпретира главно като "освободителна война", довела до възстановяването на българската държавност. Какви други аспекти има тази война?

Раймонд Детрез: За българите тази война наистина е национално-освободителна. И мнозина руснаци по онова време искрено вярват, че се притичат на помощ на своите православни братя. Разбираемо е, че българите изпитват признателност към руснаците. Русия като държава обаче използва репресиите след Априлското въстание като претекст за поредната война срещу Османската империя, с цел да завладее Босфора. Руснаците не вярват, че това ще стане през 1878 година, но очевидно смятат, че създаването на независима българска държава е крачка напред в тази посока. Това личи от опитите им да запазят своето политическо влияние в България и след Освобождението.

Комунистите и тяхната "истина"

Двойното - славянофилско и империалистическо - отношение на руснаците към българите още в първите години след Освобождението води до истински разкол между русофили и русофоби в българското общество. Тази поляризация съществува и до ден днешен. По време на Студената война комунистическият режим в България прави всичко възможно, за да засили чувствата на благодарност и на ”вечна дружба”. При това благодарността към руснаците за освобождението върви ръка за ръка с отрицателното отношение към турците. Казано другояче, колкото по-страшно изглежда ”турското робство”, толкова по-благодарни ще бъдат българите. В резултат - руската политика към българите се идеализира, а турската се демонизира. Тези едностранчиви представи, които са плод най-вече на комунистическата индоктринация, и до днес се приемат за исторически верни дори от мнозина българи, които иначе смятат себе си за антикомунисти. Много хора ясно си дават сметка за "лъжите на комунистите”, но не осъзнават, че и представите им за миналото в голяма степен са плод на същата индоктринация. Целият този възел от положителни и отрицателни предразсъдъци пречи на българите да имат нормални отношения с Русия и с Турция, които да не се влияят от исторически комплекси.

Дойче Веле: Кои са нишките, свързващи възстановената през 1878 година българска държава с двете средновековни български държави?

Раймонд Детрез: Тези нишки са много тънки. През 19 век из цяла Европа се лансират различни национални идеологии. Някои от тях имат успех и водят до образуване на национални общности и съдаването на национални държави, други се оказват безплодни. Важен компонент на тези национални идеологии е разказът за средновековната държава, която трябва да се възстанови. Не всички нации обаче разполагат с такава. Да, ако нямаш славна средновековна история, ти си лишен от важен пропаганден инструмент, но в крайна сметка това не е фатално. Албанците, македонците, латвийците, естонците, словаците, белорусите, украинците и други не са имали в миналото своя държава, която да им върши тази работа. Или пък, ако са имали, тези средновековни държави се оспорват от други. Все пак днес повечето от тях вече от десетилетия съществуват като устойчиви национални общности.

"България на три морета"

Българите преди Възраждането почти нямат исторически спомени, а през Възраждането наблягат повече на етническите си права върху определени териториии, отколкото на историческите. Разбира се, исторически аргументи не липсват. Някои идеолози мечтаят за Симеонова България, за България на три морета и т.н. Те смятат, че възстановяването на средновековна България всъщност би възстановило и нейната етническа и религиозна хомогенност. Но нито Първата, нито Втората българска държава са били етнически и дори религиозно хомогенни. Българските политици още от самото начало много държат на въображаемата приемственост спрямо двете средновековни български държави. Неслучайно през 1879 година новата конституция се създава във Велико Търново, а българската независимост през 1908 година се обявява също във Велико Търново, старата столица на Втората българска държава. А Борис Трети е именно „трети”, макар че никой не помни втория, попаднал във византийски плен през 971 година.

Дойче Веле: През последните десетилетия на 19 век Русия и Великите сили се опитват да инсталират свои зони на влияние на Балканите. Смятате ли, че в момента протича подобен процес?

Раймонд Детрез: Този процес не е спрял, откакто Великите сили са започнали да се занимават с Балканите. По време на Студената война Балканите са разделени в сфери на влияние между ”Запада” и ”Изтока”. След Студената война западният военен съюз НАТО запълва вакуума, останал след рухването на Източния блок и разтурянето на Варшавския договор. Можем да разберем защо балтийските страни, Полша, Чехия и други държави в Централна Европа търсят закрилата на НАТО, след като са били окупирани почти половин век от Съветския съюз.

"Безсрамна непоследователност"

Също така можем да си представим, че Русия се чувства заплашена от разширяването на НАТО на изток. Макар че през цялата си история непрекъснато са водили агресивни войни, руснаците винаги са смятали себе си преди всичко за жертви на чужда агресия. Главната причина за конфликта в Украйна е военноморската база на полуостров Крим, която руснаците не искат да загубят, а още по-малко искат тя да попадне в ръцете на НАТО, което би се случило, ако Украйна стане член на Северноатлантическия алианс.

За мен обаче е потресаваща безсрамната непоследователност, която в случая проявяват така наречените „Велики сили”. Ако Украйна може да се отдели от Съветския съюз, защо да не могат руските области да се отделят от Украйна? Ако за Запада руснаците в Източна Украйна нямат право да се отделят от Украйна, как тогава косоварите имаха право да се отделят от Сърбия? И обратно: ако за Русия рускоезичните региони имат право да се отделят от Украйна, защо тогава чеченците нямат право да се отделят от Русия? И така нататък, и така нататък. Всяка промяна на границите като че ли създава повече проблеми, отколкото решава.

Професор Раймонд Детрез (67 г.) е балканист, директор на Центъра за югоизточноевропейски изследвания към университета в Гент (Белгия) и преподавател в Католическия университет в Льовен.