Коронавирус в България: Ние сме граждани, а не поданици

Къде изчезнаха днес мислителите, които повтаряха, че най-доброто лечение за всеки проблем е да се намали влиянието на държавата и да се оставят нещата на невидимата ръка на пазара? Не ги чувам днес да протестират срещу мерките на правителството за спасяване на бизнеса, даже обратно, искат още.

Ситуацията ни връща към нещо, което знаем от хилядолетия: пазарът е само част от онова, за което се грижи властта. Извън него остават повечето важни неща - не само катастрофите, епидемиите, войните, но и екзистенциални измерения на човешкия живот като отглеждането на деца, образованието, науката, здравето. Тия неща трудно се решават на ниво индивидуален егоизъм. Попаднах на една вирална тема, уж реклама - липсващата тоалетна хартия можела да се замени успешно с произведенията на Айн Ранд.

Защо говоря това ли? За да ви насоча към един странен факт, който придружава кризата: доверието към всички управляващи днес бележи ръст. Още преди някой да се е справил истински с вируса.

Задействан е кризисният рефлекс

У нас съобщиха одобрение за мерките на правителството от страна на две трети. Което започва да изглежда странно на фона на други две трети, които пък смятат, че предприетите действия са прекалени. Как решаваме това противоречие? Ами много просто: задействан е кризисният рефлекс, който сплотява нацията около лидера. Може и малко да ревнуват господата Борисов и Гешев заради огромната популярност на генерал Мутафчийски, но гражданите май не разчленяват отделните фигури. Става дума за Властта, която говори от Телевизора.

И това не е само у нас. Президентът Макрон беше обругаван в продължение на години от жълти жилетки, шофьори, бъдещи пенсионери, студенти, националисти. Днес, пред лицето на заплахата, популярността му изведнъж скочи с цели 13 пункта, макар че епидемиологичната ситуация в страната му не е най-блестящата. В Германия управляващите християндемократи са с 5% нагоре, надолу вървят почти всички други партии. С три пункта надолу са дори Зелените, които в последните години се очертаха като най-сериозната алтернатива на десницата.

Странното поведение на Тръмп

Най-странно е положението в САЩ. Тръмп отначало омаловажаваше епидемията и дори я представяше като предизборна политическа атака от страна на демократите. После, под натиска на общественото мнение и лавината от заразени, той се завъртя на пети и пренасочи два трилиона за борба с кризата, включително - за леко абсурдното раздаване по 1000 долара на всеки американец. Подобно на останалите световни политици (включително г-н Борисов) той всекидневно се явява покрай кризисния щаб, дава изявления, плаши, вдъхва оптимизъм и т. н. В резултат одобрението на цялостната му политика от 44% в началото на март е скочило на 49% към края на месеца - въпреки закъснелите мерки, въпреки лъжите, некомпетентността и патетичното обругаване на вируса като „китайски“.

Още по-ярък пример навремето беше скокът в доверието към Буш-младши, смятан тогава за лош и некадърен президент - след атентатите от 11 септември доверието към него достигна цели 90%! И не защото беше направил нещо; тъкмо обратното - службите му не бяха успели да предотвратят атентатите. Просто защото се беше появила заплаха, а той се беше озовал начело.

За страха и доверието

Така и с вируса. Докато тече борбата, доверието във властта ще е високо. Парадоксално - ще падне, когато го победим, защото ще се сблъскаме с последствията му, а може и да се разкрият грешки, злоупотреби.

Така функционира политическото открай време. Понякога заплахата е природна, както сега. Понякога обаче властта сама си я създава, като обявява война някому или си измисля вътрешен враг; навремето така правеха тоталитарните режими. Спомнете си войната в Чечения и възхода на Путин, спомнете си бежанската криза и възхода на крайнодесните в Европа и България. Не бива да позволяваме епидемията да наруши нормалното функциониране на демокрацията ни: изкушение на всяка власт е да усилва страховете, за да произвежда нуждата от самата себе си. Ще се справим като граждани, а не като поданици.