Как се живее в царството на джихадистите

Пътуваме с маршрутка от Ербил за Киркук, а разказите на хората, седнали до нас в колата, разкриват истинските мащаби на трагедията, която изживяват хората в днешен Ирак. Около 80 километра е разстоянието от Ербил до богатия на петрол Киркук, контролиран в момента от отрядите на кюрдските сили Пешмерга. Миналото лято те изпревариха бойците от "Ислямска държава" и защитиха града срещу настъплението на джихадистите.

До шофьора на маршрутката седи широкоплещест мъж на име Марван, който е платил повече от пътниците на задните седалки, за да може да седи отпред. Първоначално Марван се спотайвал в родния Мосул, надявайки се, че след като прогонят предишните управници, джихадистите ще напуснат града. "Но от ден на ден терористите ставаха все повече, а онези, които поеха управлението, бяха познати лица - все хора, заемали ръководни постове още по времето на Саддам Хюсеин. Затова и срещу тях нямаше силна съпротива", разказва Марван.

"Никой не знаеше откъде идват парите за заплати"

Самият той също успял да се върне на работното си място в градската управа. "Мислехме си, че всичко ще е както преди. Никой не знаеше откъде идват парите за заплати. Просто бяхме доволни, че ни плащат редовно и навреме", разказва Марван и добавя, че от управниците, дошли на власт след падането на Саддам Хюсеин, не можел да очаква подобен лукс. Постоянните битки между отделните политически фракции парализирали Мосул. А корупцията и шуробаджанащината направо довършили града. "На хората им беше писнало, не издържаха вече", споделя Марван и казва, че именно затова първоначално джихадистите били приети радушно. Двумилионният Мосул е третият по големина град в Ирак - и първата метрополия, превзета от бойците на "Ислямска държава". След това в техните ръце падат Тикрит и огромен брой по-малки градове в провинциите Салахедин и Дижала, както и почти цялата провинция Анбар.

Над 8 милиона души в Ирак и Сирия живеят в районите, контролирани от "Ислямска държава". Джихадистите владеят територия колкото цяла Великобритания. Провъзгласеният от тях халифат се простира на площ от 230 хиляди кв. км. между Западен Ирак и Източна Сирия. Който не успява да избяга навреме, се оказва принуден да се подчини на джихадистите.

"Това не е живот"

Марван е бил доскоро един от тези поробени хора. Новите господари набързо забранили слушането на музика, различна от ислямските песнопения. Забранили също така алкохола, цигарите и храната от консерви и въвели строго разделение на половете, което включвало задължителното забулване на всички момичета и жени. Дори на Марван, който е дълбоко религиозен сунитски арабин, тези мерки му се сторили прекалено строги. "Това вече не е живот", казва Марван и така обяснява решението си да избяга от Мосул.

Друг от пътниците в маршрутката, млад мъж на име Юсеф, разказва как джихадистите прогонили най-напред християните. Отнели им всичко: земята, къщите, парите, жените дори. Въоръжени с мегафони, джихадистите призовавали "друговерците" да приемат исляма. "В Мосул вече няма християни", споделя Юсеф и разказва, че след това дошъл редът на язидите. "Особено тежка е съдбата на язидските жени - джихадистите им се нахвърлиха като варвари", спомня си Юсеф.

"Това си е чист социализъм"

Друг пътник на име Ахмед разказва как в негово отсъствие терористите от "Ислямска държава" конфискували къщата му в град Тилкеф - най-северната точка, контролирана от джихадистите. Сега той трябва да плаща наем за собствената си къща. Като него има много - ислямистите конфискували всички имоти, които към момента били необитаеми, след което започнали да събират наем: 83 долара на седмица за жилище и 125 долара седмично за къща. "Това си е чист социализъм", казва Марван.

Пътуването ни с маршрутката приключва на контролния пункт пред портите на Киркук. Тук новопристигащите бежанци трябва се регистрират и да отговорят на въпросите на кюрдските служби за сигурност. Марван, Юсеф и Ахмед ще трябва да започнат разказа си отначало.