Как парвенюто с ланец се превърна в идол

Интелектуалци имаше преди. Те пишеха книги, бяха професори, художници, философи или музиканти. Те бяха уважавани, на тях им завиждаха и подражаваха. През изминалия век думата "капиталист" бе обидна, защото да изложиш парите като своя първа цел в живота се смяташе за бюргерско, скучно, безинтересно и глупаво. Новобогаташите през 20 век бяха онези господа, чиито жени се кичеха с кожите на мъртви животни, а самите господа стояха далеч от културата, изкуството и образоваността. Богаташът имаше корем, не знаеше дори значението на думата "маниери" и имаше една цел в живота: всичко да блести. А думите на една книга или звуците на някоя симфония не блестят, както знаем.

"Интелектуалец" е едва ли не мръсна дума

Между другото преди години, говорим за 1980-те, беше немислимо някоя жена да носи дрехи, върху които със златни букви да блести името на производителя, освен ако тази дама не бе съдържателка на публичен дом например. Скъпите дизайнерски костюми бяха запазена марка за достолепните възрастни дами и господа, а техните внуци се противяха да носят дрехи, които биха стояли и на бабите и дядовците им.

Тъкмо през 1980-те години обаче нещата се промениха. Да работиш в банка например вече не бе запазено само за онези, които едва ли не не можеха да се справят със света другаде, липсваше им креативност и гъвкав, интересен ум. Капитализмът и мотото, че животът е състезание, завладяха света напълно. Вече не бе толкова важно да си интересен, а да си успешен. Който прави пари, получава същото уважение, каквото преди получаваха интелектуалците.

Мотото на съвремието ни - още, още, още...

Колективните идоли изведнъж станаха богаташите. Животът удвои скоростта си, бързи пари, бързи печалби, важно е днес и сега, може би и утре, но със сигурност никой не мисли за другиден. Тези, които идват след нас, нямат значение, важно е ние сега да сме добре, никой не мисли за добруване, важно е да сме ус-пеш-ни!!!

Единственото, което искаме, е ОЩЕ: още пари, още власт, още, още, още... Защото с пари може да се купи всичко - и властта, и жената, и тялото. Кралските двойки на съвремието ни не са вече Сартър и Бовоар, а Пит и Джоли. И на тях подражаваме. Тъжната равносметка е следната: каквото не се купува, то няма никаква стойност. Успехът оправдава всичко. Или?