Какво ни казаха "пътуващите българи"

„Аз съм икономически емигрант. В Белгия съм от 2011 г. заедно със съпруга ми и дъщеря ни. Емигрирахме, защото осъзнахме, че в България нямаме бъдеще. Имахме малък бизнес, но в един момент осъзнахме, че пълним бъчва без дъно. В България не можеш да правиш бизнес и да печелиш от него, ако играеш по правилата. Или трябва да си плащаш, където трябва, или трябва да имаш „вуйчо владика”. Дойдохме в Белгия, защото имаме приятели тук. Съжаляваме само, че не сме дошли по-рано, а сме си губили време и нерви в България. Интеграцията за нас не беше много трудна, започнахме с ученето на език. Мъжът ми говори вече много добре френски и фламандски и в момента работи като диспечер в транспортна фирма, в плюс са му и останалите 4 езика, които говори. Аз владея двата езика на ниво, което ми е необходимо за работата в кафене. Дъщеря ни, която е на 17 години, посещава фламандско училище и се справя много добре. Предполагам, че тя ще се интегрира напълно, имайки предвид възрастта ѝ. Проблеми не можем да кажем, че имаме, изключвайки зле прикрития расизъм, който проявяват не само белгийците, но и останалите чужденци. Но с времето се свиква и спира да ти прави впечатление. Истината е, че България не ми липсва изобщо, така както не ѝ липсваме и ние на нея. Липсват ми само родителите ми и няколко приятели. Всяко лято си ходя за по един месец и с всяка изминала година ми е по-трудно да стоя там. Дразнят ме всичко и всички - от разбитите пътища и мръсотията до прекомерното самочувствие и претенции на хората там. Хора, които не искат да вършат нищо, но искат да получават много пари за нищонеправенето си. Хора, на които всеки друг им е виновен, но не и те самите. Хора, които казват, че на нас ни е лесно там, защото имаме пари и живеем добре. Само че когато започна да обяснявам на тези хора как в началото сме работили по 12-13 часа на ден и след това сме ходили на езикови курсове до 22 часа, как сме спали по 4-5 часа на денонощие и така с години, същите тези хора спират да ме слушат. Казвам им, че ако искат - има работа и могат да дойдат, но в началото ще бъде трудно. Всички отказват и продължават да се оплакват. Забелязвам, че вече съм чужденка не само тук, в Белгия - аз съм чужденка и в България. Но сигурно това е цената. Сега живея добре, спокойна съм, не ми липсва нищо, но сигурно един ден ще се върна в България. Да си изкарам старините там, ако ги доживея. Много си обичам Родината, но мразя държавата. Дъщеря ми е категорична, че няма да се върне никога, не вижда причина. Това сме ние „пътуващите българи”. Поздрави от Брюксел!

P.S. Много ми липсват слънцето и четирите сезона на България.”

Това ни пише Илина Иванова-Шишкова. Много читатели на Дойче Веле описват с негодувание условията в България, които са накарали над 1 милион българи да напуснат страната. Никола Николов:

„Заминали са, защото не виждат как могат да бъдат част от действителността на България. Не виждат защо с труда си да вадят заплатите на по-неграмотни и мързеливи връзкари, които никога не са чували думата "конкурс" за постъпване на работа, а всичко в живота си са го получили на готово. Заминали са, защото какъвто и избор да направят в България, наследниците на ченгесаро-комунистическата пасмина ще продължават да ги държат в мизерия и нищета, както са живели родителите им. Заминали са на място, където животът им може да не е по-щастлив и по-добър, но е финансово по-спокоен. Заминали са заради нещо, което другарите вече 45+25 години обещават, а единственото, което се случи, бе, че от сополиви комсомолски секретари станаха милиардери. Заминали са, защото не са съгласни да бъдат част от всичко това.”

Любимо Минков:

„Българите заминават, защото благата в държавата са заграбени. Благата - да се подразбира почти всички възможности човек свободно да практикува способностите си и да получава съответното възнаграждение. Хората търсят изява и прозрачни правила, за да останат достойни и самоуважаващи се. Насочват се натам, където има добри условия за живеене и работа, където могат спокойно да се грижат за семейството и децата си. Повечето заминават единствено за да спечелят пари и после да се завърнат в България, други пък остават, за да живеят нормално. Българите са изключително способни хора, когато са мотивирани, и най-често работят това, което умеят добре и е съответно добре заплатено. Знаят езици и имат образователен ценз, а тези които го нямат - наваксват с трудолюбие и почтеност. Нямат проблеми в чужбина, освен да намерят подходяща работа и евентуално с езика.

Психологията на емигранта е като тази на бежанеца - човек, който се мести от място, където не може да живее, на друго, където е възможно, като се надява, че един ден, когато държавата му се оправи, ще се върне и ще инвестира спестеното в нея. Българинът е толерантен и културен и няма проблем с адаптацията към други култури. За родината си той боледува, защото разбира, че времената са лоши и няма светлина в тунела. Принципно няма напрежение между пътуващите и оставащите българи, дори те си помагат. Разбира се, всички различия създават изкуствено разделение, най-вече на финансово и материално ниво. Българите все още живеят с идеята за социалистическо равноправие и някак не разбират как доскорошният им най-тъп съученик може да преуспее повече от тях. Но този проблем се изчиства с времето и подмяната на поколения и ценности. В България съществува ново поколение, което е съвсем наясно с всичко, което се случва, и има глобална култура. В тях е надеждата ни, ако бандитстващата върхушка не направи невъзможното, за да им попречи.”

Лидия Георгиева:

„Да, заминах и аз преди много години, за да се спася от многото проблеми тук. Лиших се от децата си и родителите си. Прекарах години в унижения, обиди, тежък труд, безсъние... Не че съм го желала, но нямах избор. После дойде ред и на децата ми да се разпилеят по Европата. Голямата ми дъщеря преди години ме последва, внучката и тя, за да следва, в Англия, малката внучка ще следва в Германия тази година. Ще се върнат ли - не, не вярвам. Малката ми дъщеря, с музикално образование, пиано, работи на сезонна работа в Англия със съпруга си. Дали не искат и те да са тук, да си отгледат и възпитат детето в България? Да, искат, но работа няма. Не вярвам, не вярват децата ми и никой на никого не вярва, нещо, което е много, много страшно...”

Марияна Брънкина:

„Напуснах България по съвсем лични причини, но от позициите на натрупания житейски опит преценявам, че случилото ми се в личен план е било неизбежно на фона на случилото сe и продължаващо да се случва в България. Просто съдбата на моето разпаднало се семейство е преповтарянe на историята на Елин-Пелиновите Гераци 100 години по-късно. Заселих се в Швейцария, където ценностната система (трудолюбие, честност, толерантност, скромност) съответства в най-голяма степен на ценностната система, в която аз съм израснала и възпитавана. Справих се сравнително за кратко време, тъй като в България съм завършила езикова гимназия. С цел започване на работа като икономист ми се наложи да завърша и тукашно допълнително тригодишно професионално образование, което обаче по степен беше по-ниско от придобитото ми в България висше икономическо образование. Едва след 10 години трудов стаж получих тукашно признаване на българскатa ми диплома за висше образование.

За мен чужбина вече е България. Там нямам никого. Пътувам като турист, спя на хотел. А и за местните там изглеждам чужда (а може би и неприемлива), когато на чист български език задавам сигурно странни въпроси. За мен "тук" е Швейцария, а "там" - България. Когато ми се налага да пътувам, просто се разболявам от притеснения какво непредвидено ще ми се случи. А ми се налага да пътувам дотам, защото по чисто емоционални причини все още не мога да се реша да продам безкрайно запустялата "бяла спретната къщурка с две липи отпред". Да го кажем така: "пътуващите българи" са се пренесли в N-измерното пространство, докато останалите в България са си останали триизмерни. Неразбирателството между тях е неизбежно - те просто имат различни възприятия за действителността.”

Симона Недялкова:

„На 50 г. останахме със съпруга ми без работа, загубихме жилището си (ипотека), две от децата ми вече живееха зад граница, а третото ходеше с две превозни средства на училище, но без билети, защото можехме да му даваме по 1 лв. на ден и той отиваше за кифла. Живеехме под наем, два месеца бяхме без ток, а въпросите при кандидатстване за каквато и да е работа започваха с ,,На колко години сте?” - и разговорът бързо приключваше. Е, как да остана? Тръгнахме и не съжаляваме. Трудно ни е, защото не сме млади и не говорим добре немски, но имаме работа. Да, по-ниско платена, но поне мога да си плащам сметките, а синът ни ходи с удоволствие на училище.

Страдаме за България, за приятели и роднини, но им взимаме самолетни билети и ни идват на гости. Помагаме някак, защото хората там разчитат на помощ от близки и познати, а не на разбиране от съответните институции.”

Виктор Новачки:

„Тук е по-добре, ако работиш извънредни часове, се плаща. Ако работиш по-празници - се плаща. Това те кара да се чувстваш добре, поне през първите години. В България нямаше такива неща. От друга страна - тук винаги ще бъдеш на дъното. Но децата ти имат шанс. Докато бях в България, се дразнех на емигрантите, защото, като идат там, и веднага почват да те поучават. От друга стана, докато си в България, все си мислиш за онези, емигриралите, че са успели да се спасят. Отърваха се, отидоха на хубавото. И си мислиш, че са ги посрещнали с баница там, в чуждата държава. Пък то не е така и емигрантите се дразнят. Но в България е лесно да оскотееш.”

Огнян Гуглев, който скоро се е преместил да живее в Германия:

„Някои идват за пари, други да учат, трети за опит и разнообразие. Мотивацията е различна, но почти в 80% от случаите основната причина е ситуацията в България. Политическите недоразумения (едва ли не маймунарник), състоянието на повечето отрасли, което е отчайващо - образование, транспорт, здравеопазване, икономика. Хората са изгубили вяра във всичко, не виждат перспектива.

Няма нищо лошо в това да обичаш държавата и да не искаш да я напускаш. Даже напротив. Радвам се, като видя хора, които се борят за страната си, искат да се реализират в нея, каквото и да им коства това. Даже съм на мнение, че трябва да има повече такива хора. Мнозина обаче не правят нищо по въпроса, чакат някой друг да им оправи положението. Хора, които обвиняват другите за състоянието на държавните институции и собствената си ситуация, хора, които не знаят никакви езици, че дори майчиния си, а същевременно цитират Левски, хора, които нямат смелост да се изправят срещу себе си и да видят проблема си... Повечето от тях имат свое мнение за българите в чужбина. Убедени са, че те са избягали, защото това е лесният начин. А видите ли, те стоят там и се опитват да направят нещо за държавата. Истината е, че те самите нямат смелост да направят тази крачка, да натрупат малко опит, контакти, да опознаят нови култури, да вземат най-доброто от тях. Някаква част от българите в чужбина пък си мислят, че в България са останали главно дебили, които са завзели държавата и там бъдеще няма. А в същото време тайничко се надяват, че някой ден нещата ще потръгнат и те ще могат да се върнат. За мен основният проблем при масата българи е, че ги е страх да излязат от комфортната си зона и да рискуват.

В момента работя по проект в Саудитска Арабия и бих казал, че тук доста трудно би се интегрирал някой от Европа, особено пък от Балканския полуостров, където сме свикнали през повечето време да е "купон", да си пийваме, да ходим по заведения, барове, кафенета. Тук алкохолът е стриктно забранен, наркотици и всякакви опиати също са забранени и в 95% от случаите ако те хванат, ти лепват смъртна присъда. Религията е много силна, семейството е над всичко. Аз лично не мога си представя да се преместя да живея на такова място. Наблюденията ми показват, че в повечето случаи интеграцията на българите сред местното население е доста трудна. Събираме се главно "наши" хора, правим си партита, а пък ако има чужденци сред нас - имаме гадния навик през повечето време да говорим на български и да ги изолираме. Повечето проблеми идват от затворения кръг хора, в който се движим. Липсва социалният момент: да излезеш някъде да се видиш с приятели, да пиеш по едно-две.

Павел Каназирев:

„Първите мисли за напускане на страната ни завладяха в момента, в който децата ни не бяха приети в детска градина. Сега живеем в малко селце в Испания, предпочетохме тази опция пред Щутгарт и Мюнхен. Работата ни е една и съща в България и в Испания - софтуеърен разработчик и дизайнер. Целите са: по-добро образование за децата ни. Повече време за почивка и развлечения със семейството. По-добра социална среда. Нашите наблюдения са, че испанците са много добри хора и нямахме никакви проблеми с интеграцията. Но изпитваме носталгия. Относно психологията, аз гледам на себе си след всяко завръщане в България с все повече оптимизъм и по-високо самочувствие. Досегът с чужда култура винаги ми е влияел обогатяващо. Винаги ми е приятно да чуя българска реч, разхождайки се из европейски столици - това постоянно ми напомня, че най-лошите години за нас вече са зад гърба ни и все повече сънародници са успели да се възползват от гостоприемството на новите ни съюзници. Основните ми недоразумения с хора в България идват от ниската емоционална (емпатийна) и финансова култура. Като емигрант в държава-член на ЕС се засягам от нападки в стил „много е лесно да се избяга от България, по-трудното е човек да стои и да се бори”. Срамно ми е дори, че се налага да защитавам постъпката си, която според мен е напълно оправдана: финансово, икономически, демографски, морално, социално и професионално.”