Какво завещаваме на децата си?

Най-големият страх на германците са експлодиращите държавни дългове. Това е непрекъсното повтарящият се резултат от изследванията на настроенията в Германия. Междувременно обаче дискусията около дълговете започна да придобива и известен истеричен оттенък. Дълговете били всичко, което ние оставяме в наследство на нашите деца. И на техните деца. Така звучи обикновено тежката присъда. Но който аргументира по този начин, изпуска из очи една съществена взаимовръзка. Ето я:

Ние оставяме на нашите деца не само дългове, но и богатство - защото въпреки задлъжнялостта си държавата притежава огромно състояние. Към това богатство принадлежат инфраструктурата, продоволствените мрежи, обществените институции, земята, горите, езерата. Още по-важни са нематериалните блага. Към тях спадат правовата държавност, демокрацията, администрацията, полицията и армията, които се грижат за вътрешната и външна сигурност. Те, и само те гарантират основните индивидуални права. Те дават възможност на човека да бъде свободен, независим и самостоятелен. Те се грижат за функциониращите рамки на частното стопанство, с възможността за създаване, увеличаване и подсигуряване на личното богатство.

Не прекаляваме ли малко с истерията?

Колко неизмеримо важен е този нематериален социален капитал показва ясно примерът с Гърция. Страната е във финансова безизходица, защото бива неправилно управлявана и защото обществената администрация, меко казано, действа неефективно. Последиците са огромни данъчни дупки, прекомерна задлъжнялост и накрая банкрут.

Държавите изразходват милиарди и за един друг вид нематериално богатство - става дума за сфери като образованието, здравеопазването, сигурността и социалната сфера, които служат за създаването, умножаването, запазването и подсигуряването на човешкия капитал. Разбира се, не всичко, което се прави в тези области, е ефикасно. Има много, твърде много трески за дялане. Закостенялостта на остарелите структури води до високи разходи и до малко нововъведения. Това обаче не променя факта, че държавните разходи за образование и здравеопазване са в крайна сметка инвестиции, които водят до приходи в държавния бюджет.

С други думи: държавата оставя на идните поколения не само дългове, а и богатство, преди всичко огромен социален и човешки капитал. Същинската драма се корени всъщност не в държавните дългове като такива, а във фаталните последици от неправилното разпределение. Децата на богатите гаранти ще наследят държавни облигации, които обаче ще бъдат обслужвани от всички наши наследници. Тоест, парите на цялото общество ще се стичат към една малка групичка хора. Стартовата позиция на тези богати деца е, следователно, добра. Другояче ще изглежда животът на децата от бедни семейства - те ще наследят не държавни облигации, а държавни обвързаности под формата на лихви и обратни плащания. Техният старт е, следователно, фалстарт.

Какво би станало, ако... ?

И още един проблем е от изключително значение. Какво би станало, ако един ден кредиторите на Германия са някъде далеч извън пределите на страната? Ако азиатци, да речем, дадат на Германия пари назаем. Тогава децата на нашите деца ще трябва да работят, за да погасяват лихви по заеми, взети от чужди хора. Тези пари няма да останат в Германия, а ще бъдат прехвърлени някъде в Далечния Изток. Тогава разпределението няма да бъде между богати и бедни германци, а между богати и бедни държави. Поне по тази точка обаче няма основание за истерия. Германия е все още страна с повече богатства, отколкото дългове.