Избиратели и попови лъжички

Българските избиратели – поне според допитванията – могат да се чувстват истински европейски авангард. Мнозинството от хората в страната смятат, че българската политика е корумпирана, хаотична и партизанска, поради което се доверяват на Брюксел много повече, отколкото на София. С други думи - къде осъзнато, къде не – те подкрепят задълбочаването на Европейския съюз и биха се радвали, ако европейските институции имат повече лостове за въздействие над българското правителство.

От говорилня в законодателен орган

А тъкмо задълбочаването на ЕС е една от главните цели на Лисабонския договор, който до края на годината вероятно ще влезе в сила. Да, част от българските избиратели едва ли го познават в подробности, но спонтанната им нагласа изцяло отговаря на неговия дух.

Световната икономическа криза, разбира се, е лошо нещо, но за европейците тя отваря неочаквания шанс най-после да се споразумеят по общото си бъдеще като не само икономически, но и политически съюз. След провалите и омърлушената безпътица от последните години, ЕС внезапно се оказва отново привлекателен проект.

Богатата доскоро Исландия почти фалира в резултат от банковата криза и сега се готви за еврочленство. Ирландия, която също процъфтяваше не на последно място и поради глобалния банков хазарт, със сигурност ще ревизира своето „не” и ще подпише Лисабонския договор. Скептичните чехи са на крачка от окончателното му приемане, поляците постепенно преоткриват привлекателността на Европа, а унгарци и румънци са се вкопчили в полата на Европа, защото инак ще останат съвсем финансово безпризорни.

Така евроизборите на 7-ми юни се превръщат в може би първото съдбовно общоевропейско гласуване. Защото новият парламент в Брюксел/Страсбург ще получи от Лисабонския договор и нови правомощия, които постепенно ще го трансформират от симпатична говорилня в реален законодателен орган.

Брюксел - прекалено безконтурен?

Но за да има този парламент силата и авторитета, с които може да наложи плавна денационализация на европейската политика, той се нуждае от убедителен мандат. Тоест – от масово участие на изборите и от добре подготвени, почтени избраници.

И тъкмо тук е проблемът. Защото – ако вземем България за пример – масовият избирател може да ругае до възбог националната си политика, но когато работата опре до гласуване, ще предпочете да проспи по-скоро европейските, отколкото националните си избори. Брюксел му е прекалено далеч, прекалено безконтурен и лъскаво-арогантен, докато в собствената локва всяка попова лъжичка му се пада поне втори братовчед.

В този смисъл евроизборите на 7-ми юни са шанс не само за ЕС и за Лисабонския договор, но и за българските избиратели, които с гласа си най-после могат да покажат на кого имат повече доверие. И то не измежду българските партии, а измежду двата центъра на властта.