Игра на самолети

Мой приятел до ден-днешен практикува детското си хоби (някога доста разпространено) да събира умалени модели на бойни самолети и да си играе с тях. Затова не е учудващо, че той знае много за самолетите, които България може или не може да си позволи да купи. Доста бях изненадан обаче, когато разбрах, че и две мои познати жени със съвсем други интереси също силно се вълнуват от темата. Чух ги да обсъждат на кафе предимствата и недостатъците на шведските „Грипен“ и американските Ф-16 (като мимоходом споменаваха и Ф-35, „Юрофайтер“ и „Рафал“). Едната явно клонеше към първия (вероятно защото братовчед й от години живее в Швеция), за другата – не разбрах.

И пак отначало

Въобще, по темата се говори толкова много, че явно тя е набрала голяма популярност. Което е преждевременно и ненужно, защото никакви нови самолети няма да има. Както се оказа за вече неизвестно кой пореден път, а-ха да стигнем до сделка (или поне до преговори за сделка) и всичко пак се връща в изходно положение – пак ще се пише „задание“, пак ще се искат и чакат оферти, пак ще се преценява. Българската армия за неопределено време пак си остава със старите съветски МиГ-ове. Теоретично те били 15, но всъщност от години летят само по няколко, като за тях се събират части от останалите. Не отговарят на стандартите на НАТО, което означава, че във въздуха партньорските самолети не ги разпознават като свои. Няма значение – пак ще се купуват резервни части за тях и пак ще се ремонтират и преремонтират. Пилотите в 105-годишната българска бойна авиация, които летят несравнимо по-малко от натовските си колеги и на практика всеки път рискуват живота си, се чувствали пренебрегнати и обидени. Като виждат, че мечтата им най-после да летят нормално на нов самолет се изпарява заедно с личната им перспектива във ВВС, „гледат навън“, казва техният командир. Той пък гледал „да им вдъхва доверие, че нещата ще се получат". Ама едва ли.

Възможните обяснения

Защо пак се стига дотук? Какви са мотивите, които движат „фенклубовете“ на различните марки самолети? Възможните отговори са известни и всеки може да си избере измежду тях.

Според някои, просто се възстановява справедливостта, след като едната оферта е била предварително елиминирана без дори да се обсъжда, чрез въвеждане „по средата на мача“ на задължително изискване, което не е съществувало в началото.

Според други, надделявали политически съображения (сякаш в края на краищата решението може да бъде друго освен политическо) – в смисъл, че трябва да се угажда на новите зависимости от „новия голям брат“ и да се прави „каквото наредят от Вашингтон“ („Продажници!“). Всъщност, истината е съвсем друга: единствената реално съществуваща, продължаваща в момента и очертаваща се за много години напред зависимост, е от „старите братя“ – при това не само за авиацията, а и за почти всяко друго важно въоръжение в българската армия. Сега нова политическа сделка с Русия ще осигурява ново дълголетие за МиГ-овете и защитата на въздушното пространство.

Друг много популярен отговор на въпроса (който не изключва предишния) е, че просто става дума за комисионите и кой да ги прибере. В тоя смисъл някои изказват надежда, че и комисионата е включена в обявената „финансова рамка“ от 1,5 милиарда, за да не се налага да плащаме повече. Тезата за комисионите е недоказуема. Но във всеки случай трябва да се има предвид, че ако актуалните заявки се изпълнят, през следващите десетина години основните финансови потоци ще отиват за поръчки към руския военно-промишлен комплекс (за части, двигатели и, не дай боже, „модернизация по натовските стандарти“ на МиГ-овете, че и за старите Су 25, АН 30, зенитни комплекси и радиолокационни станции). Тъй че и комисионите (ако ги има) ще продължат да са по източното направление.

Шикалкавене и баламосване

По принцип, разбира се, решението за придобиване на нов боен самолет съвсем не е проста работа. Трябва да се вземат предвид много въпроси, като: какъв тип изтребители с каква оперативна ефективност и технически характеристики; оборудване и въоръжение; обучение и поддръжка; цена и очакван живот; цена на бъдещата модернизация; възможности за военно сътрудничество със страната доставчик и за българско индустриално участие... Отговорите на тези въпроси би трябвало да доведат до ясна стратегия, въз основа на която да бъде направен изборът.

Твърди се, че такава стратегия има, но накрая все се оказва, че няма или че тя се променя в движение. Което поражда силно съмнение, че става дума за обикновена конюнктурна стъкмистика и че целта е различна от официално обявената. За това говорят и липсата на ясни разчети, постоянните недомлъвки, шикалкавене, завои и пируети. Както и откровено баламосващите аргументи. Ето два от последната седмица.

Според военния министър, докато се купят нови самолети, няма как да не се поддържат старите, защото през това време трябва „да се лети“. Затова, казва той, двете неща трябва „да се движат паралелно“. Само че, първо, това сме го чували безброй пъти и резултатът е все един и същ. Второ, министърът предлага България не просто да поддържа за кратко някаква минимална оперативна готовност на част от старите МиГ-ове, а да ремонтира (а може би и модернизира) всичките до 2029 - 2030 г., докогато бил техният „жизнен цикъл“. Разходите за това обаче са почти съизмерими с разходите за покупката на нови самолети, тъй че нищо „паралелно“ няма да има, защото няма да останат пари. И накрая: то и на една скапана от каране „Волга“ „жизненият й цикъл“ може да е 100 години (съветската ламарина е яка), но какво от това?

Другият забележителен аргумент е на премиера, чието ново хоби очевидно е приложната квартална геополитика. "Ако считаме, че ще има война и ще се готвим за такава, трябва да преориентираме държавата - въоръжение, армия, пари насочваме в тази посока. За нас най-важното е образованието, ако преценим всички, че е друг приоритетът, връщаме назад (към новите самолети)". Тази дилема, разбира се, не е уникално българска – пред нея е изправена всяка държава. Оплакването, че сме бедни обаче, в България се използва като универсален аргумент за всякакаква цел. А и логиката на премиера малко куца. Защото, ако (като него) не очакваме, че ще има война, защо тогава да трошим пари и за старите самолети? Да се откажем и от тях и да дадем парите за образование, нови локомотиви, саниране и магистрали.

Кое е срамно и кое не

Всъщност, този вариант е съвсем реален и е приложен в не малко страни. Няма нищо срамно, ако преценим, че не ни е по джоба (а и осем самолета „не решават нищо, ако, не дай боже, се наложи“), да се откажем от изтребителната авиация и да поканим някои от съюзниците ни да патрулират в небето ни. А ограничените си ресурси за отбрана да съсредоточим за модерни бързоходни катери, сухопътни бронирани машини и ракети.

Срамна е само продължаващата безотговорна и вече комична „игра на самолети“, която дискредитира страната в очите на партньорите й в НАТО, на света и на собствените й граждани. Някакво несериозно подобие на държава, която 10 години не знае и не може да реши какво иска.