Здравейте, момичета

Хелен е на 18 години, ученичка и страда от хемороиди. Това е материалът, от който е изграден дебютният роман на Шарлоте Роуш, млада и талантлива германска телевизионна водеща и майка. Но “Влажни зони” не е какъв да е роман, защото Хелен не е каква да е героиня. По време на обичайното бръснене на интимните си части тя така е наранила “карфиола”, както нарича хемороидите си, че се налага операция. И така тя е полегнала на една страна в болничното легло и за да убие скуката и страха от предстоящата операция фантазира върху всевъзможни анални сюжети от секса до изпражненията, превъзнася естествените миризми, слузта и течностите на женското тяло и шумно протестира против културната принуда за бръснене на дамските “влажни зони”. Хелен обича авокадо, по-точно гладките костилки на този плод, които използва за самозадоволяване: “Отглеждам авокадови дръвчета. Това е единственото ми хоби освен чукането.”

Антипарфюм

Хелен е повече от една малка перверзница – тя нищи мании и фантазии, чиито миазми заливат цялото й съществуване. Тя си пада по използвани тампони и гледа да лепне колкото се може повече бактерии от клозетните седалки в обществените тоалетни, престъпва всички норми на хигиената, специално на дамската хигиена, а парфюмът, ах, парфюмът, който използва, Хелен извлича с пръст от вагината си; Жан-Батист Гренуй, “парфюмерът” на Патрик Зюскинд, щеше да се пръсне, ако беше помирисал героинята на Роуш.

Първото издателство, на което Шарлоте Роуш предлага ръкописа си, го отхвърля като порнографски. Второто, сериозното кьолнско издателство “Дюмонт”, го приема обаче и днес може да се похвали, че една негова книга оглавява класацията за художествена литература в Германия – за два месеца бяха продадени половин милион екземпляра. След Дьо Сад през Жьоне и Батай до Йелинек в литературата не липсват порнографски и гнусни теми и мотиви, тъкмо затова е така трудно да бъде шокиран съвременният читател. Този подвиг обаче се е удал с лекота на Роуш, която не само шокира, а направо разлепя уж обръгналия читател; трябва ли тогава да се чудим на огромния комерсиален успех на нейния бестселър? Преди няколко години тя стана телевизионна звезда благодарение на своя нестандартен стил на модерация и симпатично несъобразяване с табутата; този подход тя прилага сега в литературата.

Програмата на провокацията

Впрочем за литературни качества на книгата й не може и дума да става: надеждата на Хелен, че оперираният хемороиден грозд ще събере край болничното легло разведените й родители, е крехкото сюжетно скеле, на което се крепи цялата повествователна конструкция. Повече не е и нужно. “Влажни зони” е произведение, целящо да провокира, и то постига тази цел. Целият този фонтан от кръв, гной и сперма е контрастната програма на абсурдно излъскания, хигиенизиран, асептичен и просто убийствено скучен свят на масовата консумация. Провокиращото и забраненото, иска да ни каже Роуш, са най-нормалните неща на света, само че никой не смее да отвори уста за тях. А доколкото всеки жив човек се състои от плът, кръв и други течности, и доколкото всеки има някакъв полов живот (дори само в главата си), то това са теми, които засягат абсолютно всички.

Тук на преден план излизат апологетите на Шарлоте Роуш, които говорят за “феминистична възхвала на женското тяло”, “памфлет срещу лъжовното у жената” и дори за “окончателна еманципация на цялата ни култура”. Тази втора вълна на възбудата от розовата книжка на дръзката авторка установява пряка връзка между “Влажни зони” и феминизма и дори съзира някакво послание в изповедта на Хелен. Лозунги от рода на “Долу дезодоранта” или “Жени, престанете да се обезкосмявате” могат да се възприемат като послания, но да се извежда от тях програма за равноправие, мир и любов означава да се иска прекалено много от едно произведение, разчитащо на същия елементарен шоков ефект, какъвто би могъл да бъде предизвикан да кажем от сочна пръдня в асансьора.

Интелектуална зона

Или пък сензационният успех на романа наистина показва, че Роуш е засегнала един чувствителен нерв? Така смята например Ингеборг Хармс. В една извънредно подробна и аналитична рецензия (“Сексът е истина”) известната публицистка иска да ни убеди, че със своята прямота, “която би накарала Матиас Грюневалд и Лушън Фройд да се изчервят”, героинята на Роуш предизвиквала морални дразнения, надхвърлящи “систематичното нарушаване на табутата”. Рецензентката тръгва чак от Средновековието, като пише, че по онова време хората са възприемали по-естествено функциите и недостатъците на човешкото тяло. За християните тялото било поначало гротескно и вечно напомняне за греховността. “Затова никой не се притеснява от това, че интимният живот се живее на улицата, а болните и лудите не биват изключвани от човешкото общество.” Постепенно с отслабването на религиозната вяра “гледката на човешкото тяло във всичките му разновидности” става все по-непоносима, докато накрая Лесинг формулира телесния канон, който обявява секрето-отделящите органи за грозни и поставя под забрана изобразяването им. Според Хармс към този възглед се придържат и днешните приемници на класическата естетика, заливащи обществото на масовата имитация със своите “безупречни и безжизнени икони”. Хармс чете “Влажни зони” като протест против тази лъжа и не се затруднява да оправдае езиковия екстремизъм на авторката, “защото при сексуалността винаги става дума за действителността зад фасадата”. Хелен е едно опасно чудовище, “което ни напомня, че ние не сме онова, на което се правим”. Хармс отива дотам да твърди, че Роуш е постигнала нещо почти невъзможно в езиково отношение: “Тя ни помирява със срамното, от което започва всяко съблазняване.”

Докато е писала романа си, Шарлоте Роуш едва ли се е ръководила от подобно дълбокомислие. Но може би едноизмерната история и аналната мономания на героинята й наистина са засегнали някакъв важен нерв – поне у някои рецензенти.

Charlotte Roche, Feuchtgebiete. Dumont