За Хамбург: истината е по-сложна

Общото впечатление е многопластово, противоречиво, а и тревожно. За мен обаче звучи неприемливо да бъдат обругавани като „съучастници на левите терористи” всички онези, които дори само се опитват да говорят за противоречията в днешния свят. Потресен съм и от това, че мнозина политици, журналисти и други коментатори, които нямат достатъчно информация за случилото се в Хамбург, сега раздават високопарни нравоучения.

Хулиганстващи деца на милионери

Една въоръжена тълпа, групи крайни левичари, юноши с излишък от тестостерон и чуждестранни ловци на силни изживявания  отприщиха вълна от насилие, което постави под заплаха живота на много хора. Това насилие отчасти беше видимо организирано, отчасти обаче съвсем спонтанно. Извършителите бяха напомпани от желанието за ексцеси – и това е особено страшно, защото бяха готови да прегазят всичко насреща си, без изобщо да помислят за живите хора. От политическа гледна точка тези извършители просто разрушават един от най-важните темели на обществения прогрес: диалога.

В момента не е толкова важно да търсим причините за избухналата омраза. Решаващо е тази омраза да бъде поставена под контрол, за да встъпим отново в диалог. Важно обаче е и нещо друго: разюзданото насилие не бива да се отмята с опростени обяснения. Защото в протестите участваха не само така наречените „автономни” (тоест анархисти – б.ред.), но и жадни за емоции мамини синчета от милионерските квартали на Хамбург. От политика те не се интересуват. За тях е важно просто да премерят сили с държавната власт. Те самите живеят под стъкления похлупак на благополучието и изпитват презрение към собствеността на другите. Защото от тяхна гледна точка всяка материална собственост може лесно да се набави отново.

Но и ескалиращата стратегия на полицията беше покушение срещу същия обществен темел – диалога. Защото полицията се опита да попречи на хората да влязат в диалог с участниците в срещата на Г- 20. Това е тревожно. С очите си видях полицаи, тръгнали на лов. Видях обаче и такива полицаи, които крещяха на началниците си да излязат на улицата, вместо да дават заповеди за мерки дори срещу най-безобидните групички демонстранти. Видях полицаи, които съвършено безпричинно ритаха демонстранти, видях и акция с водно оръдие срещу един-единствен фотограф на безлюдна улица – а това вече минава всяка мяра. Такава стратегия, според мен, е опасна включително и поради това, че създава и циментира в главите на самите полицаи неадекватен образ на врага. Така напрежението в обществото се увеличава допълнително.

Легитимна е и критиката срещу полицията

Моята критика срещу полицията предизвика във „Файсбук” гневни коментари, според които на нея това ѝ е работата: да охранява закона, когато се налага дори чрез сила. Но именно защото има право да използва сила, полицията е длъжна да го прави с мяра. А пък в Хамбург полицията и политиците дори сами нарушиха закона, когато разтуриха разрешени от съда лагери на демонстранти.

За третия аспект на несъстоялия се диалог досега сякаш изобщо не става дума: Защо трябваше цели 20 000 полицаи да охраняват срещата на Г-20, само и само да се гарантира провеждането ѝ? Ако се абстрахираме от всички анализи на потенциалните опасности, за мен остава ужасяващият извод, че едно общество с претенция за откритост е принудено да издига подобни стени.

След като три дни водих интервюта с протестиращи, за мен беше истинска гротеска да попадна в стерилния свят на самата среща на Г- 20: безплатни бюфети и луксозни пенливи напитки, безплатни вестници и приглушени разговори между журналисти и дипломати. Имам чувството, че повечето от тези хора така и не подушиха миризмата на бедност и гняв, в която бяха потопени протестиращите извън стените на крепостта. Близостта до властта и възбудата от това поне веднъж да видиш Тръмп „на живо” явно бяха по-силни от стряскащата нажеженост на улицата отвън. Лично аз не споделям много от възгледите на онези, които критикуват Г-20. Но тяхното страстно застъпничество срещу експлоатацията и глада по света заслужава признание. И трябва да се срамуват всички онези, които им се подиграват заради простодушие или дори ги дамгосват като „леви фашисти” заради ескалацията на насилието – приравнявайки ги по този начин с десните биячи, които преследват бежанци и бездомници.

Г-20 е диалог

Не ми е лесно да го призная, но подобни срещи на високо равнище трябва да са възможни и в град като Хамбург. Защото Г-20 в крайна сметка означава диалог. А алтернативата на този диалог са все по-високи стени.

Много мои приятели от Хамбург станаха свидетели на събитията през изминалите дни. Всички те са превъзбудени и искат да разговарят със своите приятели, за да сравнят впечатленията си. Всички те са шокирани от насилието, разиграло се буквално пред прага им. В същото време се възмущават от препятствията, които полицията поставяше седмици наред. Всички усещат, че случилото се е сложно и нееднозначно – и разговорите помежду ни се водят добронамерено, без предразсъдъци и диференцирано. Така след Г-20 в Хамбург за мен остава един извод: трябва да разговаряме.