За насилието - в България и другаде

Терористични актове в Берлин и Цюрих, зрелищен публичен разстрел на високопоставен руски дипломат в Анкара, предупреждения на Европол за възможни „безразборни нападения по меки цели“ с цел сплашване на населението - това е само най-новият раздел от тревожната хроника на отминаващата 2016 година. Чрез интернет и телевизията тези и всички други разтърсващи събития мигновено достигат до хората, а това неизменно поставя въпроса дали днешният човек няма да привикне към насилието така, както вече е привикнал към други пороци на съвремието ни, каквито са например замърсяването на околната среда и корупцията.

Насилникът в нас

Кризисният психолог д-р Младен Владимиров пояснява, че ние, хората, носим насилието в себе си - то ни е вродено, защото в определени ситуации ни помага да оцелеем. Друг е въпросът дали сме в състояние да контролираме природно вроденото насилие чрез активирането на вътрешни „цензори“, които би трябвало да са част от възпитанието ни. Както и дали сме способни да разпознаваме това разрушително състояние, за да можем да управляваме причините, които ни провокират да изпускаме гняв. „Случващото се тези дни и начинът, по който насилието се афишира, водят до нещо много тревожно - до опасността беззаконието да се превърне в обществена норма. Ако насилникът е авторитет за нас, лесно можем да го превърнем в модел за подражание. Когато млад човек с лабилна психика търси да се идентифицира с някакъв тип организация, независимо дали тя е религиозна или екстремистка, той е способен да изпадне в онова състояние на екзалтираност и крайна привързаност към съмнителни идеи, което обикновено наричаме фанатизъм”, обяснява д-р Владимиров и добавя: „Насилието вече е започнало да се превръща и във форма на комуникация. Всички станахме свидетели как в определени моменти на предизборната борба в САЩ избухваше доста остра вербална агресия“.

Агресията като банална статистика

В България хората едва ли не започнаха да свикват с всевъзможните прояви на насилие - по пътищата, в училище, у дома. Днес дори някои са готови да оневинят онази медицинска сестра, малтретирала недоносено бебе в родилното отделение, а побойниците - „динковци", неонацисти, местни сатрапи - се превръщат в символ на здравата българска ръка и нерядко пораждат публично възхищение.

В тази връзка кризисният психолог д-р Младен Владимиров пояснява следното: „Мантрата „победителите не ги съдят“ е част от българската народопсихология. От  ранна възраст ни успокояват, че „юнак без рана не може“, с което на практика ни внушават, че трябва да носиш болката със себе си, а не да я избягваш. Втълпяват ни, че „не е мъжко да се плаче“ и постепенно тези  внушения се превръщат в обществени норми, стават част от нашите взаимоотношения“, коментира психологът. „Освен това”, казва  Владимиров, „ние не санкционираме достатъчно категорично насилието. Превърнали сме го в статистика, вместо ясно да се разграничим от него.”

"Ритник в гърба на системата"

Пресен пример в това отношение е случаят с българския гражданин, ритнал брутално жена в берлинското метро. В социалните мрежи някои хора бяха едва ли не готови да защитят насилника. В тази връзка д-р Владимиров казва: „През последните години в България се научихме да мразим успелите. А Германия, с всичките си трудности и проблеми тези дни, за нас, българите, е все още нещо като Обетована земя. И когато тя не отговори на тези наши представи, по чисто примитивен начин ние започваме да я  мразим. За мен жената в метрото е своеобразен символ на Германия, а нападението срещу нея е ритник в гърба на цялата тази система на солидарност, която създаде мисловните илюзии на хора като „юнака“ от Максуда. А тези илюзии са, че човек може спокойно да си живее наготово благодарение на социалните привилегии и придобивки. И когато нито в родината си, нито в чужбина не срещне очакваните подкрепа и разбиране за това, че е „социално слаб“, той се изпълва с агресия и желание за мъст към системата, която му е създала илюзията, че може да се живее без да се работи“, коментира д-р Владимиров.

Според него на насилието трябва да се противодейства с хуманни методи. „Защото в Евангелието е казано, че трябва да мразим не грешника, а греха”, казва кризисният психолог, но добавя: „Когато обаче говорим за терористичен акт, всичко става много по-различно. Тогава насилието като противодействие е оправдано”.