За да няма повече войни в Европа

Един британски политолог търси 100 години назад обяснение за случващото се днес, а един германски публицист припомня цената и смисъла на стратегическото равновесие между САЩ и СССР. В германския седмичник „Ди цайт” Тимъти Гартън Аш между другото пише:

„В Източна Украйна се води война. Вярно, не е същинска война, която официално са си обявили две суверенни държави. Но си е война. А в периферията на Европа бушуват още войни – в Сирия, в Ирак и в ивицата Газа.

В Европа се воюва

Десетилетия наред живеехме с успокояващата представа, че в Европа от 1945 насам цари мир. Тази представа открай време е силно преувеличена. Защото в част от Източна Европа чак до началото на 50-те години се водеха въоръжени действия, макар и с ниска интензивност, защото през 1956 Съветският съюз навлезе в Унгария, а през 1968 – в Чехословакия. През 90-те години войни разкъсаха някогашна Югославия. Дори след войната в Косово западноевропейците продължиха да обсъждат не друго, а кое от многобройните съкращения е „опазило” мира в Европа: ЕС, НАТО, ОССЕ, ОИСР или пък ООН? Още тогава твърдението беше невярно, днес пък - много повече. Не, водят се войни както в самата Европа, така и по разбриданата ѝ периферия. Независимо от многобройните разлики, мръсните малки войни от 2014 имат нещо общо с Голямата война, която започна през 1914. Много от тези конфликти се дължаха на усилието да се дефинират и контролират произволно съшитите територии, които останаха след сблъсъка на империите преди 100 години и на техните остатъци по-късно.

Битките в Източна Украйна например се водят за границата на Руската империя. По време на югославските войни от 90-те години сблъсъкът беше за парчетата от някогашните Австроунгарска и Отоманска империи. После тези парчета се разпаднаха на още по-малки парченца: Босна, Косово и Македония. Много от сегашните граници в Близкия Изток са резултат от решения, взети след Първата световна война. Тогава западните колониални сили сглобиха нови протекторати от частите от Отоманската империя – Ирак, Сирия, Палестина.

Никой не е в безопасност!

Какво ще предприеме Европа, за да се справи със закъснелите последствия от своите някогашни действия? Първо – трябва да свикнем с мисълта, че наоколо ни дебнат много опасности. Представата за Европа като една голяма Швейцария не може да бъде защитена нито от морална, нито от практическа гледна точка. От морална – защото тъкмо ние, европейците, не бива да мълчим, когато се извършват военни престъпления. А от практическа – защото няма къде да се скрием от случващото се наоколо. Хората, които днес се бият в Сирия, утре може да пристигнат като терористи в Европа. Онзи, които си затваря очите пред малките войни, някой ден може да се окаже в самолета от Холандия към Малайзия и да катастрофира над Украйна. Никой не е в безопасност.

Открай време актовете на анексия са били алармен сигнал. Сега обаче повечето западноевропейски държави продължиха да спят, докато Путин присъединяваше Крим. Нещата се обърнаха едва след като беше свален малайзийският самолет – не на последно място и поради това, че във въздушните коридори се подвизават не други, а най-вече бизнесмените. Не ми се вярва, че без тази катастрофа Меркел щеше да убеди германската общественост и бизнеса в необходимостта от по-строги санкции срещу Путинова Русия. Но какво ли бавната и мека икономическа мощ на ЕС може да постигне срещу бързо действащата и твърда мощ на Кремъл? Или срещу подобни сили в Близкия изток? Нима можеш с краве масло да се бориш срещу оръдия?

Може, дори повече, отколкото си представяме. Вярно, че ако действа сама, Европа не може да сложи край на войната Близкия изток. Единствено в сътрудничество със САЩ и (да, именно!) с Русия Европа може да установи мир в Сирия и в ивицата Газа. Европа обаче притежава достатъчно мощ да накаже Русия заради това, че нейната артилерия от руска територия обстрелва редовната украинска армия, която се опитва да си върне суверенитета над своята държавна територия. Европа притежава достатъчно мощ да убеди украинските власти, че трябва да преговарят за възможно най-великодушното компромисно решение, след като си върнат контрола над своите държавни територии. Санкциите, за които се споразумяха европейците, ще дадат ефект в хода на времето. Либералните демокрации обикновено реагират по-бавно от диктатурите. А една доброволна общност от 28 такива демокрации естествено е още по-бавна. Икономическите санкции дават ефект много по-бавно, отколкото военните действия. Но в крайна сметка тези санкции могат да се окажат много по-ефикасни” – пише Тимъти Гартън Аш.

Вестник „Ди велт” пък анализира сегашните конфликти през друга призма. Ето част от тезите на главния кореспондент на изданието Михаел Щюрмер :

Високата цена на стратегическото равновесие в Европа

"Студената война започна още в края на Втората световна война, когато победителите спореха за наследството на германския Райх. Самото разпределение на окупационните зони вече показваше, че те си нямат доверие един-другиму. Германия беше както средоточие на конфликта, така и главната плячка, която нито Сталин искаше да даде на Запада, нито Западът – на Сталин. Студената война беше глобална, ядрена и двуполюсна. Без ядрения монопол на САЩ от първите ѝ години нямаше да ги има нито широката стратегия на сдържането, нито ФРГ, нито НАТО или Европейската икономическа общност. Вместо това щеше да има Съветска империя до Атлантика. По време на двойната криза около Берлин през 1958/61 и Куба през 1962 година Хрушчов реши да използва новопридобитата си ядрена мощ, за да прекрои силовите вектори както в Европа, така и в света. Сблъсъкът между ядрените сили доведе до стратегията на насрещното възпиране между двете суперсили, но също така и до нови правила в стратегическото им взаимодействие. Страхът и разумът съдействаха за намирането на баланс, за ядрения мир и за възникването на картел против войните.

Стратегическото ограничаване на ядрените оръжия дойде като продължение на същата политика с други средства. В неговите рамки беше направен и опит да се ограничи броят на ядрените сили. Защото ядреното оръжие създава едно ужасяващо равенство. Тоест, двете велики сили имаха общ интерес, а това ги направи предсказуеми една за друга. Постепенно възникна една сложна конструкция на оръжейния контрол. В крайна сметка Студената война се превърна в съвместно управление и защита на статуквото. Единствено благодарение на това след разпадането на СССР както в Берлин, така и другаде в Европа световноисторическата криза завърши без война. Стабилността от епохата на Студената война имаше много висока цена. В същото време обаче тя включваше определени правила и възгледи, включително и частични откази от употреба на сила и от суверенитет – все неща, от които днес можем да се поучим, когато се опитваме да решаваме и преодоляваме сегашните кризи” – пише Михаел Щюрмер.