Заговорът на Милиционерите

“Това, че ти не се интересуваш от милиционерите, които днес наричат себе си полицаи, не означава, че полицаите, които до вчера наричахме милиционери, не се интересуват от теб.” Тази перифраза на казаното от Перикъл за политиците е може би най-краткото обобщение на генезиса, еволюцията и метаморфозите на “родната” българска полиция.

Нейното родословие, както знаем, води началото си от милиционерската школа в Симеоново - именно в този местен “Харвард за висши държавници” са възпитани едни от най-ловките фокусници на днешното еднопартийно управление. И ако се съди по интересните постове, които заемат те, няма как да не признаем, че смяната на милиционерската дреха с полицейска униформа е маскарад за наивници, нещо като завера за участие в един доста успешен римейк на някогашното време. За това напомнят действията на няколко от най-известните милиционери, които стратегически бяха издигнати на ръководни постове. И то какви постове!

Милиционерският картел

Интригантски простодушен и неприкрито тенденциозен, директорът на ГДБОП Станимир Флоров заяви в началото на седмицата, че само малките деца не знаят кой сложи бомбата под колата на Сашо Диков от “Канал 3” и пред входа на вестник “Галерия”, визирайки за виновни именно жертвите на покушението.

Същият индивид се прочу и с друго откровение. Пред камерата на една от водещите телевизии той заяви: „Единственият начин да се оправят нещата е, ако се върнат нещата отпреди 1989 година. Това е единственото решение на проблема”.

Тези негови “проникновения” нито са израз на оригинално мислене, нито са новост. Подобни инсинуации внушаваха думите и на други двама национално прочути възпитаници на милиционерската школа в Симеоново. По повод взрива в редакцията на вестник “Галерия” Бойко Борисов и Цветан Цветанов допуснаха възможността журналисти от вестника да са замесени в случилото се.

Това, впрочем, е устойчив тренд в отношенията между милиционерите и журналистите. Преди десет години за взривения Мерцедес на издателя Петър Блъсков беше лансирана абсурдната версия, че самият той го е направил. Не по-малко абсурдно звучаха и твърденията на “родната” полиция, “уличаващи” в някаква садо-мазо-демонстрация бития пред Съдебната палата от полицаи репортер Емил Иванов. А нямаше ли резервна подводна (в смисъл “тюленова”) версия и за заплахите, отправени срещу варненския колега Спас Спасов, чиято активната позиция срещу застрояването на Алея Първа беше сред катализаторите на протестите в града това лято?

Именно този мутуализъм между действащи висши полицаи, техните политически покровители, услужливите представители на прокуратурата и добре известните креатури на българската организирана престъпност позволява на въвлечените в процеса да съществуват в динамично равновесие, настръхнали срещу опитите на малцина журналисти да осветят връзките и зависимостите на техния картел.

Няма как да не се съгласим с Перикъл...

Заговорът на милиционерите е извън обществения контрол. Ако четем правилно бюджетните тенденции, които отразяват приоритетите на това правителство, бихме могли да кажем, че в страната наистина са създадени прекрасни условия за тях.

Е, няма как да не се съгласим с Перикъл: това, че ти не се интересуваш от милиционерите, които днес наричат себе си полицаи, не означава, че полицаите, които до вчера наричахме милиционери, не се интересуват от теб. В тази перифраза се съдържа едно важно предупреждение. И едно още по-важно следствие. Предупреждението е, че Те могат да бъдат навсякъде - могат да слушат какво си говорим, да четат какво си пишем, да наблюдават какво правим. А следствието е, че макар да не бива да забравяме, че сме им в полезрението, това не бива да ни стряска. Нека слушат, нека четат, нека гледат. Току виж разберат, че униформата е само дреха - временна, както всичко в този материален свят.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел