Lennon Bio

Джон Ленън изпитвал сексуално влечение към майка си и бил хвърлил око на Пол Макартни, а баща му Алфред не бил мизерникът, за какъвто бе смятан досега; Джон, а не Ринго е измислил заглавието на парчето A Hard Day´s Night и освен това Битълс не са пушили марихуана в тоалетната на Бъкингамския дворец. Това са в резюме новостите, които се съдържат в “Животът на Джон Ленън”, новата биография на тази епохална личност. Струва ли си за това да изчетем един том от над 800 страници? Да, струва си. Защото Филип Норман ни дава много повече от животоописание на земния път на Ленън, от раждането му през 1940 по време на германските бомбардировки над Ливърпул до смъртта му в 1980, когато бе застрелян на тротоара пред къщата си в Ню Йорк от един свой шизофреничен фен. Норман пресъздава великолепно панорамата на онова време, описвайки подробно детството на Ленън в задръстената морална атмосфера на следвоенна Англия, за чието разчупване Ленън, повече от всеки друг представител на британската култура, има може би най-голям принос. Човекът, а не музикантът и звездата Джон Ленън интересуват автора. Който иска да научи повече за музиката на Ленън (и Битълс) би трябвало да вземе една друга книга на Норман, Shout, излязла през 80-те години и все още смятана за най-добрата работа върху историята на легендарния квартет.

Гърдите на Джулия

Не толкова разкритията, колкото дълбочината на интерпретацията е главното достойнство на “Животът на Джон Ленън”. Майсторството на автора проличава преди всичко в това, че успява да покаже една уж така добре позната ни фигура в съвсем нова светлина. Норман полага явни усилия да обрисува обективно своя герой, без никакво заслепение пред култовия му статут и без да се опитва да замаже грозните му черти. Пред погледа ни оживява един силно затормозен човек, чийто емоционален живот е бил пълен хаос - несъмнено най-проблематичният от четиримата Битълс. Така че четивото, което ни се предлага, не е нито похвално слово, нито опит за омърсяване на полумитичния ореол на този голям музикант.

Книгата е била написана с благословията на Йоко Оно, вдовицата на Ленън, и с частичното сътрудничество (по е-поща) на Пол Маккартни; говори се обаче, че и двамата не били доволни от крайния резултат. Други основни източници са Джордж Мартин, продуцентът на Битълс, Артър Янов, нашумелият в онези години терапевт, при когото Ленън се лекува известно време, редица съученици и стари гаджета, както и за пръв път – личният архив на прословутата леля Мими.

Син на моряк от търговския флот с аспирации в шоубизнеса и на една лековата жена от средната класа, Джон израства с убеждението, че е бил нежелано дете. Когато е на шест години родителите му се развеждат и той бива поверен на по-възрастната сестра на майка си, бездетната и строга леля Мими, живееща в едно от добрите предградия на Ливърпул. Тя го отглежда с много внимание и любов, но не може да замени майка му, безгрижната Джулия, с която той редовно се среща и към която е много силно привързан. Тук Норман изважда първия си коз. Той разказва, че един следобед, когато бил на 14 години, Джон без да иска докоснал гърдите на майка си. “Чудя се дали трябваше да направя нещо повече”, споделил години по-късно той пред един журналист. “Все си мисля, че трябваше да опитам. Може би тя щеше да ми позволи.” Най-забележителното в този банален епизод е, че действащо лице в него е Джон Ленън, позволил си да разсъждава на глас пред един журналист. Това не е достатъчно обаче, за да се правят дълбокомислени изводи от една дреболия, изживявана, но обикновено премълчавана от много други момчета на тази крехка възраст.

Серия от тежки удари

Три години по-късно Джулия е блъсната на улицата от полицейска кола и умира. Ленън е обхванат от “яростно помрачение”, състояние, в което по собственото му признание живее в продължение на две години. Той едва се е съвзел от тази трагедия, когато от мозъчен кръвоизлив умира Стюарт Сътклиф, басистът на групата от времето в Хамбург, когото Ленън много цени и обича. А тъкмо когато Битълс са на върха на славата си, през 1967, жертва на дрогата става мениджърът им, Браян Епстайн - един фин и култивиран мъж с хомосексуална ориентация, на когото Ленън гледа на като на баща, въпреки че често се държи гадно с него, наричайки го “еврейски педал”.

Загубата на Епстайн представлява тежък удар за спойката между Джон, Пол, Джордж и Ринго и изглежда допринася за обтягането на отношенията между Ленън и неговия стар приятел Пол Маккартни. Тук Норман вади втория си коз, като ни съобщава, че обект на сексуалните фантазии на Джон е бил може би и Пол. Главното му доверено лице за тази клюка е Йоко, която пък се позовава на приказки между служители в “Апъл”, фирмата на Битълс. Доколкото Ленън изобщо е изпитвал подобно влечение, авторът благоразумно го приписва на любопитната му природа и на принципа му, че “един бохем трябва да опита всичко”. Освен това Норман отбелязва, че гей заигравките на Ленън нямали никакъв шанс по отношение на Маккартни с неговата “непоклатима хетеросексуалност”.

Ако Ленън си е позволявал да бъде гаден с Епстайн, той е бил направо жесток към първата си жена, Синтия, и сина си от нея, Джулиан. Той имал ужасни пристъпи на ревност и грубост дори към Йоко, своята истинска душевна половина и жената, въздействала му най-благотворно от всички. Всъщност едва през последните месеци от живота си, закротил се в огромния си апартамент край Сентрал парк в Ню Йорк и отдаден на отглеждането на сина си Шон, той намира покой за своята измъчена душа. Можем само да спекулираме как би се развил по-нататък Ленън, ако не беше куршумът на Марк Чапман.

С поглед нагоре

Друга заслуга на Норман е, че описва много обективно Йоко Оно, която цял свят вини за разпадането на Битълс. Той твърди и то доста убедително, че тя нямала нищо общо с наложилата се за нея представа като опортюнистична сметкаджийка, оплела лабилния Ленън в мрежата си. “Родена в богато семейство и със силно развито чувство за класовото си превъзходство, първоначално тя дори и не мисли да се захваща с Ленън, когото смята за стоящ по-ниско от нея в социално и артистично отношение”, пише авторът.

В никоя от досегашните биографии на Ленън не е било отделяно такова широко място, каквото Норман отделя на трудните отношения с баща му, Алфред. Обикновено пренебрегван като егоистичен безделник, тук виждаме Алфред по-скоро като стоическа жертва на капризите на своята невярна съпруга и на настроенията на сина си. При последната им среща Джон излива върху нещастния си баща целия трупан с годините гняв срещу него и дори заплашва, че ще го убие. Алфред трябва да е бил яко изплашен, защото депозира писмена декларация при адвоката си в случай, че синът му изпълни заплахата си.

Добре е, че научаваме всички тези известни и неизвестни подробности, които ни позволяват да видим по-ясно човека Джон Ленън. И все пак когато става дума за него, винаги инстинктивно ще вдигаме поглед нагоре. Защото Джон остава в паметта ни не като един комплициран, истеричен и на моменти определено несимпатичен тип, а като “една голяма личност, наложила траен отпечатък върху своя век”. И така трябва да бъде.

Philip Norman, John Lennon: The Life. Ecco