Един милион бежанци по-късно
Ех, че златни времена бяха, когато (съвсем доскоро) все още смятахме, че най-голямата опасност за нашата демокрация е политическата апатия. Всички ние, добрите демократи, активните избиратели, здраво вкоренени в конституционния ред, не можехме да разберем защо нашите роднини, приятели и съседи все по-малко се интересуват от държавата и обществото.
Днес, един милион бежанци по-късно, Германия вече е изгубила своето преситено самодоволство. Живеем на ръба на извънредното положение, а уличната тълпа става все по-гръмогласна. Добре познатите ни побойници от дясната периферия задават тона, а подир тях вървят мнозина мълчаливци, които най-после са посмели да напуснат анонимността на своите малки крепости.
Само допреди няколко седмици ние бяхме Добрите. Живеехме с различните култури и казвахме на новопристигналите „Добре дошли!”. А днес вече водим статистика за нападенията и покушенията. Хулиганстващите палят и наводняват приюти за бежанци, неонацисти уринират върху главите на деца-чужденци, а новата кметица на Кьолн стана жертва на брутално нападение. Шокиращото е, че 70 процента от извършителите нямат криминално минало. Какво става?
Къде са властите?
Но дори рецидивистите сякаш нямат причина да се страхуват от твърдата ръка на държавата. В рамките на ЕС Германия е страна, която се отнася по-скоро небрежно към престъпленията на омразата. Престъпления, които в САЩ и във Великобритания се преследват вече от десетилетия. Но в Германия не е така. Прокурорите и съдиите разполагат със законовите възможности да проявят повече твърдост, но не го правят, както установяват авторите на един официален доклад. А мекото отношение на правовата държава към расистките посегателства и словото на омразата подбужда крайно десните към нови деяния. И заразява хора, които досега са били почтени граждани.
Службата за защита на конституцията (контраразузнаването - бел. ред.) също проявява трогателна толерантност към онези, които насъскват срещу чуждото. Знае, че има „Пегида”, но не я наблюдава. Преструва се, че понеделнишките маршове в Дрезден са просто демократично волеизявление на свободни граждани под открито небе. А това самозвано средно съсловие всъщност е просто разюзданата телесна долница на обществото. Тези „гневни граждани” сигурно се оглеждат в очите на себеподобните и си казват: Много сме, дявол да го вземе! Социално-психологическият феномен е познат. Когато някой вземе да си изхвърля боклука в канавката край пътя, бързо ще го последват и други.
Бентът сякаш се е скъсал: незабележимите досега филистери изведнъж са придобили смелост да изговорят онова, което винаги са мислели. Подиграват се на държавата и на демокрацията и се фукат като „добрите германци”, които просто наричат нещата с истинското им име.
Същинската заплаха
Ето защо министърът на правосъдието Хайко Маас много бърка, отказвайки да съди лидера на „Пегида”, който го сравнява с Гьобелс. Това нежелание може да се интерпретира като любезна покана към расистите да продължат настъплението си срещу правовата държава. Разбира се, в смутни времена като днешните е необходимо и просвещение, необходими са убедителни аргументи срещу зараждащото се зло. Но когато къщата вече е пламнала, няма какво да умуваме за противопожарната ѝ безопасност. Сега просто трябва да потушим пожара на омразата и насилието. Демокрацията е длъжна да се защитава, и то с всички налични средства. Още повече, че германската демокрация се справя организационно и финансово с вълната от бежанци много по-добре, отколкото с обществената опасност, която идва от подбудителите на омраза.