Европа като дресьор на източноевропейци

Четвърт век измина откакто дълбоките промени в Европа от 1989 година възвестиха началото на европейското обединение след края на Студената война. Преди 10 години осем източноевропейски страни с възторг се присъединиха към ЕС, с което европейската демократична общност за първи път се разпростря чак до Полша на изток, и до Малта на юг - с добри перспективи процесът на разширяване да продължи и с други страни от Източна Европа. Днес знаем, че нещо не е наред в този разказ, завършващ с хепиенд. Какво обаче, пита "Зюддойче цайтунг"?

Събитията от последните няколко месеца ясно показват противоречията на европейския проект, отбелязва изданието и пояснява: тъкмо политици от християндемократическия лагер, които познаваме като архитекти и радетели за обединена Европа, днес водят кампании срещу вътрешната миграция на Стария континент; Европейската комисия е принудена да признае, че 7 години след приемането им в ЕС, Румъния и България не са напреднали особено в противодействието на корупцията; в същото време сърбите вече празнуват започването на преговорите си за прием в общността като най-важното събитие за страната след края на Втората световна война; а на площад украинския Майдан дори се проля кръв в името на уж тъй абстрактния Европейски съюз. "Как да си обясним всички тези противоречиви факти", пита мюнхенското издание.

Кой да има достъп до елитния клуб?

Според Копенхагенските критерии от 1993 година кандидатите за членство трябваше да докажат, че са демокрации, спазващи принципите на правовата държава и на свободния пазар, че повече няма да дискриминират малцинствата си (макар старите страни-членки не винаги да изпълняваха стандартите по отношение на собствените си малцинства), както и че ще издържат на натиска на конкуренцията. Така някогашната стандартна процедура за приемане на нови членки постепенно се видоизмени в процедура, която трябваше да се нагажда всеки път според конкретната страна-кандидатка за членство. Брюксел пък си постави за задача търпеливо да направлява и напътства източноевропейските елити.

Днес лесно се забравя, че нещата можеха и да се развият по съвсем друг начин. Когато през 1989 година падна Желязната завеса, някои страни от Западна Европа, и най-вече Франция, нямаха нищо против да я заменят с "копринена", вместо да живят в общ европейски дом за 28 обитатели. Без Хелмут Кол и икономическите и геостратегически интереси на Германия, ЕС вероятно и до ден днешен щеше да си остане малък западноевропейски клуб с прикрито-католически характер, в който претенциозните британци играят само второстепенни роли. Докато Вашингтон залагаше на военната си мощ, за да променя режимите по света, Брюксел реши да използва обещанието за членство като лост за оказване на влияние и провеждане на реформи. Казано по друг начин: който не успяваше да приведе в изпълнение 80-те хиляди страници европейски правила и закони, или дори се опитваше да шмекерува, не беше допускан край богатата обща трапеза.

Но ЕС се проявяваше не само като дресьор на кучета. Мнозина източноевропейци искаха да се присъединят към ЕС, защото им се струваше, че Брюксел е нещо като застрахователна полица срещу връщането на ретроградни авторитарни режими, макар впоследствие да стана ясно, че в случай на нужда, ЕС де факто не е в състояние да окаже сериозна помощ. На онези, които са вън, пред вратите на общността, Брюксел може да диктува условията си, но който веднъж е влязъл вътре, си остава там, даже и да се държи по крайно неподходящ начин. Този проблем някои междувременно наричат "копенхагенската дилема"

Българите, които пътуват на запад, се учат на демокрация

Напълно логично би било мнозина сега отново да възкликнат: "За бога, не давайте перспектива за членство на Украйна, защото се видя, колко е "трансформацонната мощ" на Брюксел. Нерядко се случва също и това, политици да извличат капитал със злостни приказки по адрес на българите и румънците, които чисто и просто ползват правото си на свободно придвижване в рамките на ЕС. При това тъкмо тези хора, които се придвижват между Изтока и Запада, и най-вече онези, които се връщат по родните си места в Източна Европа, допринасят в решаваща степен за демократизацията на страните си "от долу нагоре". Тъкмо те не са така лесно готови да се примирят с корупцията и поставят по-високи изисквания пред родните си държави, защото лично са се убедили, че има и друг път.

Погрешно би било да се вади заключението, че някои страни изобщо не е трябвало да бъдат канени в общността. Вярно е по-скоро обратното: че на "чудовището Брюксел" трябваше да се даде повече власт, продължава по темата "Зюддойче цайтунг". Иданието цитира и любопитна теза за причините, довели до прибързаното приемане на Румъния и България в ЕС. Преподавателят по политология в Принстън Ян-Вернер Мюлер казва: "С членството на Румъния и България се избърза не защото на Брюксел му трябваха нови бюрократи и преводачи, а защото Франция (напълно в смисъла на геополитическите ѝ представи от 19 век) искаше възможно най-бързо да създаде нещо като противотежест на останалите уж прогермански кандидатки за членство.