Доносниците като жертви
20 октомври 2008В Русия, където никога не е било сериозно обсъждано отварянето на досиетата или осмислянето на надзирателната дейност, през 2000 година, заедно с Путин, на власт дойдоха и самите тайни служби. Цинизъм и светски блясък изпълниха идеологическия вакуум на 90-те години, така че всякакво осмисляне на близкото минало се превърна в напълно незначително. Морален релативизъм и консуматорски настроения вървят в днешното руско общество ръка за ръка с империален реваншизъм. Половината от населението смята Сталин за "добър мениджър", а още по-голяма част от него отхвърля западните ценности. В подобна атмосфера, всяко разкриване на доносници от комунистически времена се превръща във фарс.
Така наречената лустрация в Източна Европа беше част от едно прочистване на обществото, което трябваше да укрепи
смяната на властта и елитите в посткомунистическите държави
Достъпът до досиетата на политическата полиция и общественото осъждане на доносниците служеше също така за възстановяването на справедливостта, защото тези хора бяха нанесли вреди на мнзина. Но с отдалечаването от края на комунистичестическата система, неутолимата потребност, доноснците да се изправят на позорния стълб, става все по-съмнителна. Не е никак ново, че повечето от тях са били принуждавани да сътрудничат и че много от тях на практика не са предоставяли никаква ползваема информация. В годините на диктатурата беше често пъти въпрос на късмет, дали тайната полиция ще вземе някого на прицел или ще го остави на мира. Попаднали под натиск, повечето граждани се оказваха верноподанни и мекушави. Но само малцина доносници успяха да извлекат сериозни облаги от безчестната си дейност. Покрай разчистването на сметките с "доносниците на диктатурата", почти се забравя,
кои са били същинските крепители на режима
Истинските печеливши се оказаха "официалните сътрудници", което правеха кариера в партията и в тайните полиции. И в това се крие същността на проблема.
Крепителите на системата в бившата ГДР, чиято отговорност е била несравнимо по-висока отколкото тази на по-низшите служители, в почти всички случаи се отърваха почти без последствия. Те твърдяха, че просто изпълнявали дълга си в съответствие със законите. Служители на ЩАЗИ бяха своевременно преквалифицирани и си намериха добри постове още преди обединението на Германия - например в банковото дело.
В страни като България и Румъния
и особено в Русия, много от служителите на тайните служби се оказаха истинските победители на посткомунистическия преход, а техните мрежи превзеха слабите демокрации.
Изместването на погледа от отговорните за несправедливия режим към принуждаваните да стават доносници в никакъв случай не е случайно. С оглед на новите несправедливости и растящото разочарование от демокрацията, в тези страни все повече избледнява недоволството от социалистическата държава на несправедливостта. Фигурата на секретния сътрудник - тоест на конформиста и предателя, може най-лесно да се инсценира медийно като олицетворение на моралната низост в комунизма. Много по-важно е обаче, че постоянно припламващият лов на доносници отклонява интереса от влиянието, което старите структури все още упражняват в ръководните центрове на властта. Така секретният сътрудник в последна сметка е изкупителната жертва на една слаба демокрация, оплетена в своя двойнствен морал.