Да влезе убитият!

Благодатни времена настанаха за българския телезрител. В програмата на местните телевизии може и да липсват качествени филми, но затова пък новинарските емисии предлагат кримки в модния риалити формат с участието на познати физиономии и имена. При това всеки път, както може да се очаква за един държащ на масовата гледаемост филмов екип, справедливостта възтържествува! Проблемът е, че тя не се раздава там, където трябва, защото съдът, който по дефиниция отговаря за справедливостта в една правова държава, е поставен в унизителната роля на обвиняем или още по-лошо: на невменяем.

Изгубената чест на българския съд

Да сте чули похвална дума за българския съд през последните години? Дори ако някой е готов да я каже, в крайна сметка пак ще си замълчи, защото в масовото съзнание в България съдът е част от онази криминална банда, която трябва да бъде смачкана. Това не е първото правителство, което поставя съда на подсъдимата скамейка. Кабинетът на Бойко Борисов обаче е първият, който превърна тази тенденция във въпрос на обществен морал.

Не е някак си политически коректно да хвалиш съда, след като изнуреният от битки срещу престъпността премиер и най-вече двама негови министри издуват мускули и плашат с падащи зъби мразените от всички магистрати. Вярно, сигурно не са малко случаите, в които подкупни представители на съда унищожават с един замах дългогодишни усилия на разследващите органи. Трябва ли тогава по същия начин с един замах да се унищожи значението на цялата съдебна институция в страната? Кому е нужно това?

Отговорът би могъл да бъде разчетен в самохвалството, с което българският премиер разказа пред германска публика за бойните успехи на правителстото си: "Ние ги хващаме, те пропяват, колегата Цветанов отива на полето с багера и разравя трупове", съобщи гордо Борисов неотдавна в Германия. В съзнанието на слушащите го германци със сигурност се е прокраднал еретичният въпрос: А къде, собствено, са прокуратурата и съдът в цялата тази ефикасна система на борба срещу организираната престъпност? Ами няма ги!

Политическото опекунство над Темида

Справедливостта се раздава на полето, на улицата. Раздават я престъпниците, унищожавайки се един друг, а по-лошото е, че така я раздава и правителството: "закопчавайки" престъпници, без достатъчно доказателства за деянията им. Така, разбира се, увяхват шансовете за истинска крайна справедливост, в която има и изтърпяващи наказанието си престъпници. От нея обаче явно няма нужда, защото в противен случай изпълнителната власт и най-вече премиерът биха загубили част от аурата си на герои. Нещо повече: те биха се лишили от една дългогодишна традиция на политическо опекунство спрямо съдебната власт в България.

Достатъчно е да вземем за пример случая с възроденото дело за смъртта на Ахмед Емин, шефа на политическия кабинет на Доган. Политици от всички партии дадоха куп ценни напътствия на съдебната власт и така между другото поясниха, че понеже не й вярват, са направили свое си разследване, паралелно на официалното. И над всички се извисява премиерският глас за "тежки грешки при разследването" и за "безобразия".

Серията от вечерното телевизионно криминале в България завършва обикновено със същия този глас, който произнася тържествуващо: "Казал съм", "Разпоредил съм". Следва горещият ананос за това, което ще се случи утре: "Закопчахме този, да се готви онзи!". Ето това е присъдата, която очаква българското общество или по-точно казано, която то е свикнало да очаква и да получава.

А на съда не му остава нищо друго, освен да произнесе прословутата фраза: "Всичко е ясно, да влезе убитият!". Жалко, защото в този случай в ролята на убития влиза правовата държава.

Автор: Маринела Липчева, Редактор: Александър Андреев