1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Гробища в моловете

18 октомври 2011

Ако не можеш да прекратиш живота си, значи той не е твой. Затова - да узаконим евтаназията! Да осеем моловете с гробища! Такива радикални идеи му идват на Калин Терзийски, когато мисли за смъртта.

https://p.dw.com/p/12tLJ
Да предизвикаш смърттаСнимка: Fotolia/Mykola Velychko

Мразя проектите. Това модерно мошеничество в България се излива в дейности, за които се взимат някакви неведоми пари от някакви наивни институции. Най-често – европейски, което вече прави идеята за „наивни” малко наивна... И парите се изразходват за благото на хитреците, които работят по проекта. Коли и джиесеми. Няма изкуство и титаничен творчески труд. Само малко европейско-административна еквилибристика.

Проект Смърт

Въпреки това съвсем наскоро участвах в един проект. Казваше се Проект Смърт. Двайсет и осем български журналисти и писатели написаха двайсет и осем текста и ги събраха в книга. Текстовете бяха техните свободни разсъждения върху една тема. Тая тема беше изключително досадна и банална. Смъртта.

Sensenmann Tod
Смъртта: тази грозна учителкаСнимка: fotolia/Domapfo

Моят текст звучеше приповдигнато, натруфено, повелително и дръзко. Съветвах хората да намразят смъртта и живота, плътското живуркане и гниене, за да обикнат само тия златни и красиви цветя, които растат над плъпналата тиня на биологичното. Цветята на духа: щастието, изкуството и красотата. Текстът ми беше забележително надменен. Все едно аз бях надмогнал телесните си страхове и болки и живеех в някакъв благороден свят на хелиеви атоми и тръпнещи елфи, поезия и хармонични звуци. След представянето на книгата Проект Смърт ме обхвана страх.

Казах си: Това приповдигнато дрънкане няма ли да ми донесе някое хубаво наказание свише? Все пак – суеверна какавида съм аз. Човек с пикочен мехур и панкреас, които винаги могат да го подведат. Страх ме обхвана. Страх, че като говоря така смело и гневно за смъртта, ще я предизвикам.

После обаче си казах: този, който не може да предизвика смъртта си, той живее ли въобще? Какво дете и жалко създание е човек, щом винаги над главата му стои наведена тая грозна и мустаката учителка – Смъртта!

Как да бъдем възрастни, щом в края на живота ни седи и чака такова неконтролируемо нещо, което може да направи смехотворни всички наши уж много сериозни занимания и планове? Примерно: Човекът е изобретател на парни машини, компютри и айпади. Контролира целия свят – поне в главата си. И един ден най-глупаво и неконтролируемо умира. Значи всичко преди смъртта е било детинска игра! Палячовщина и карнавал, за да не мислим за тая неконтролируема грозница накрая.

Аз ли живея живота или той живее мене?

Мисля вече десети ден върху тия въпроси. За това дали е редно въобще да говорим за смъртта. Мисля за евтаназията. За това дали е възможен човешки контрол върху смъртта. За това дали ще се промени отношението ни към смъртта, ако можем да я контролираме. Дали (което е много по-важно!) ще се промени отношението ни към живота, ако контролираме смъртта? Или поне ако можем да конролираме умирането. (Не цялата Огромна Смърт имам предвид.) И така нататък. Мисля за смъртта. И то не с плахост, а по-скоро с гняв.

И ето до какви сериозни и тежки мисли стигам накрая. Консуматорското общество определено отхвърля смъртта, то е силно несиметрично по отношение на смъртта. Има само живот из моловете, но смърт там няма.

Ende The End
Човек и добре да живее, умира... И друг се раждаСнимка: Fotolia/helga_lin

Човек не може да приеме живота си за свой, ако не може да го унищожи. Или да го напусне – както щете – по свое желание. Консуматорът (наследник на праведния, подчинен християнин) е възпитан да мисли, че животът му не е негов. Защото не може да го унищожи. Няма какво да се заблуждаваме и лъготим – най-истинското доказателство, че притежаваме нещо, е възможността да го счупим. Ако не можеш да прекратиш живота си – значи той не е твой.

И така: човекът, който не смята живота си за свой, а за натрапен му от някого, дето на всичкото отгоре не му позволява да го напусне когато си иска, та този човек е... Чуйте ме сега: той е вечно недоволен!

За да има симетрия

Проклятието на Новия човек е именно това! Той не може да напусне живота си по свое желание. Той не може да контролира смъртта си. Той именно по тази причина не обича живота си, защото не е напълно негов. Животът му е чужда нива. Никой не обича да работи на чужда нива. Детето се чувства неволно набутано в живот, който не му харесва. Натикано насила в игра, която често е болезнена. Изиграно от родителите си и от всички възрастни. То мрънка и недоволства срещу мама, татко и всички останали.

Възрастният съвременен човек е същото такова дете. Той мрънка и недоволства, набутан насила в живот, който няма право да унищожи. Човек в чужда къща! Може да ползва мебелите, но не и да продаде къщата. Тъжно. Препоръчвам да се борим за узаконяване на евтаназията. А дотогава – да се направят гробища в моловете. За да има симетрия.

Автор: Калин Терзийски, Редактор: Александър Андреев

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми